Джонатан Франзен - Поправките

Бащата на Сузи Стърлинг, Ед, на няколко пъти беше возил Сузи и Денис до Манхатън. Една августовска вечер Денис се прибираше с колело към къщи и едва не се блъсна в него. Той стоеше до беемвето си, пушеше „Дънхил“ и се надяваше тя да мине сама. Ед Стърлинг беше адвокат в областта на шоубизнеса. Обяви, че не може да живее без нея, и Денис скри колелото (което беше взела назаем) в храстите край пътя. Когато се върна за него на другия ден, от колелото нямаше и следа и тя се закле на собственика му, че го е вързала с веригата на обичайното място. Това трябваше да ѝ послужи като предупреждение в какви води нагазва, но Денис беше въодушевена от своето въздействие върху Стърлинг, от драматичната хидравлична физиология на желанието му и когато се върна в университета през септември, реши, че либералният хуманитарен факултет не може да стъпи и на малкия пръст на живота в кухнята. Не виждаше смисъл да полага старания да пише доклади, които накрая виждаше единствено преподавателят; искаше публика. Освен това негодуваше, че колежът я кара да се чувства гузна за привилегиите си, докато в същото време предоставя на щастливците от малцинствата предостатъчно индулгенции. Беше ѝ писнало да бъде виновна. Почти всяка неделя се качваше на бавната пролетарска градска железница до Ню Йорк. Примиряваше се с параноичната еднопосочна телефонна комуникация с Ед Стърлинг и отменените в последната минута срещи, с хроничната му разсеяност и тревожното стягане на челюстите дали се е представил добре в леглото, както и със своя срам, че се оставя да я водят по евтини емигрантски ресторанти в Удсайд, Елмхърст и Джаксън Хейтс, за да не ги види някой познат на Стърлинг (защото, както често ѝ повтаряше той, приглаждайки с две ръце гъстата си като козина на видра коса, всички в Манхатън го познавали). Докато любовникът ѝ се тресеше от страх и терзания дали да не сложи край на връзката им, Денис спокойно се гощаваше с уругвайски котлети, китайско-колумбийски тамали, речни раци в червено тайванско къри, опушена с елша руска змиорка. За нея красотата и съвършенството на хубавата храна можеха да изкупят почти всяко унижение. Но така и не преодоля чувството си за вина за велосипеда. Продължаваше да я гризе съвестта, задето беше излъгала, че го е вързала на обичайното място.

При третото си забъркване с два пъти по-възрастен мъж, тя се омъжи. Беше решила да не бъде мекушав либерал. Напусна университета и една година работи да спести пари, обикаля шест месеца Флоренция и Италия и когато се върна във Филаделфия, се хвана в едно нашумяло заведение за риба и паста на „Катрин Стрийт“. Веднага щом усвои малко умения, предложи услугите си в „Кафе Луш“, което тогава минаваше за най-модерния ресторант в града. Емил Берже я нае на мига заради уменията ѝ с ножа и заради скулите ѝ. След по-малко от седмица той я прие за своя довереница и ѝ се оплакваше от некадърността на всички останали в кухнята.

Надменният, насмешлив, всеотдаен Емил беше нейното спасение. С него се чувстваше зряла. Той твърдеше, че е приключил с брака след първия си досег с него, но покорно заведе Денис в Атлантик Сити и (по думите на „Барбера д’Алба“, което беше замаяло главата ѝ, когато тя му предложи) я направи почтена жена. В „Кафе Луш“ двамата работеха като партньори, натрупаният опит се стичаше от неговата глава в нейната. Подиграваха се на претенциозния си стар съперник „Льо Бек-Фин“. Импулсивно си купиха триетажна къща на „Федерал Стрийт“ в смесен квартал на бели, чернокожи и виетнамци, близо до италианския пазар. Говореха за вкуса така, както марксистите говорят за революция.

Когато Емил най-накрая я научи на всичко, което умееше, тя се опита да му покаже едно-две неща – нека да поосвежим менюто, какво ще кажеш за... нека да пробваме това със зеленчуков бульон и с щипка кимион, защо да не опитаме... – и се блъсна в същата стена от насмешливост и непоклатима увереност, които толкова харесваше, когато беше от другата страна. Денис беше по-умела, по-амбициозна и по-жадна за признание от белокосия си съпруг. Имаше чувството, че в безспирния кръговрат от работа в леглото и после пак на работа изведнъж е остаряла толкова рязко, че е надминала Емил и се е изравнила с възрастта на родителите си. Ограниченият ѝ свят – бяха заедно и у дома, и в кухнята – ѝ изглеждаше същият като родителската ѝ вселена за двама. Усещаше старчески болежки в младите си бедра, колене и нозе. Ръцете ѝ бяха старчески покрити с белези, вагината ѝ беше пресъхнала като на старица, имаше старешки предразсъдъци и политически възгледи, изпитваше старческо неодобрение към по-младите, към техните консуматорски електронни джаджи и неразбираемия им език. Каза си, че е твърде млада, за да бъде толкова стара, и тогава прокудената ѝ вина изскочи с писък от бърлогата си на крилете на отмъщението, защото Емил беше все така всеотдаен, верен на непроменящата се своя същност, и не той, а тя беше настояла да се оженят.