Джонатан Франзен - Поправките

Беше твърде горда, за да си признае – още по-малко да признае на Дон Армур, – че той не е това, което тя иска. Беше твърде неопитна и не знаеше, че може просто да му каже: „Извинявай, беше грешка“. Смяташе, че е длъжна да му даде още, да задоволи желанията му. Предполагаше, че след като си си направил труда да започнеш една връзка, то тя трябва да трае дълго.

Страдаше заради тази си неохота. Първата седмица особено, докато събираше сили да предложи на Дон Армур да се видят отново в петък вечерта, чак я заболя гърлото. Но тя беше стоик. Срещаха се три последователни петъка, като Денис казваше на родителите си, че излиза с Кени Крейкмайер. Дон Армур я водеше на вечеря в един семеен ресторант на търговската улица и след това в западналата си къщичка в далечен квартал, през който като че ли беше минало торнадо, едно от петдесетте малки градчета, които Сейнт Джуд поглъщаше в безкрайното си разширяване. Дон Армур се срамуваше от дома си и го мразеше. В квартала на Денис къщите не бяха с толкова ниски тавани, толкова зле направени, с толкова леки врати, че да не се затръшват, нито пък с пластмасова дограма. За да успокои любовника си и да възпре излиянията му по темата, която ѝ беше най-малко приятна (твоят живот в сравнение с моя), както и за да запълни няколкото часа, които иначе щяха да минат сковано, тя го придърпваше към разтягащия се диван в пълното с боклуци мазе и насочваше перфекционизма си към овладяването на нови умения.

Дон Армур не спомена нито веднъж как е обяснил на жена си отменянето на плановете за почивните дни в Индиана. Денис не можеше да се насили да зададе и един въпрос за нея.

Изтърпя с наведена глава мърморенето на майка си за друга грешка, която никога не допускаше: че не е накиснала окървавения чаршаф веднага в студена вода.

Първия петък от август, минути след началото на двуседмичната отпуска на Дон Армур, двамата с Денис се върнаха обратно в централата и се заключиха в залата с архива. Тя го целуна, вдигна дланите му върху гърдите си и се помъчи да раздвижи пръстите му, но ръцете му се стремяха към раменете ѝ, искаха да я натиснат да коленичи.

Членът му стигна чак до носоглътката ѝ.

– Да не се разболяваш? – попита баща ѝ малко по-късно, докато пътуваха към къщи.

Инид ѝ съобщи, че Хенри Дюзинбер („твоят приятел“) е починал в „Сейнт Люк“ в четвъртък през нощта.

Денис щеше да се чувства още по-виновна, ако не беше минала през дома му в неделя. Беше го намерила в плен на силно раздразнение по адрес на бебето на съседите.

– Аз едва кретам без бели кръвни телца – нареждаше той, – а на тях дори не им минава през ума да си затворят проклетите прозорци! Боже господи, какви дробове има онзи дребосък! Сигурно родителите му се пъчат с тях. Също като онези мотоциклетисти, дето свалят гърнетата на ауспусите си. Първобитна демонстрация на мъжественост.

Черепът и костите му напираха да изскочат от кожата. Чудеше се колко ще му струва да изпрати колет от килограм и половина по пощата. Разказа на Денис дълга и объркана история за „окторонката“, за която за кратко бил сгоден. („Изненадах се, че тя е само седем осми бяла, но представи си колко се изненада тя, когато откри, че аз съм само една осма хетеросексуален.“) Говори за продължилата през целия му живот борба за електрически крушки по петдесет вата. („Шейсет са много силни, а четирийсет са твърде слаби.“) От години живееше със смъртта и я държеше на мястото ѝ, като я превръщаше в нещо банално. Все още успяваше да се разсмее, макар и зловещо, но в крайна сметка опората на баналното се оказваше обречена като всяка друга. Когато Денис се сбогува с него и го целуна, той като че ли не я позна. Усмихна се със сведени очи, като голямо дете, на което хората трябва да се възхищават за красотата му и да го съжаляват за трагичното му положение.

Никога повече не видя и Дон Армур.

В понеделник, шести август, след цяло лято преговори, Хилард и Чонси Врот постигнаха споразумение с основните профсъюзи на железничарите. Синдикатите бяха направили значителни отстъпки в замяна на обещанието за нетолкова патерналистично и по-иновативно управление, като подслаждаха предложените от братята Врот 26 долара за акция за „Мидланд Пасифик“ с възможност за непосредствено намаляване на разходите на стойност 200 милиона долара. Управителният съвет на „Мидланд Пасифик“ забави официалното гласуване с две седмици, но резултатът беше предопределен. Пред надвисналия хаос от кабинета на главния директор пристигна писмо, приемащо оставките на всички временни работници от петък, 17 август.