Джонатан Франзен - Поправките

– Ламбърт? Ти ли си? – Хенри Дюзинбер излезе от сумрака на коридора. Кожата му беше още по-бяла, очите му още по-изскочили, зъбите му изглеждаха по-големи. – Лекарят на майка ми ме прати у дома. Искаше да си измие ръцете от мен. Явно му е писнало от смъртта.

Дон Армур се оттегляше към колата с наведена глава.

– Кой е този здравеняк?

– Един приятел от работата – отвърна Денис.

– Не можеш да го доведеш тук. Съжалявам. Не пускам здравеняци вкъщи. Ще трябва да намериш друго място.

– Имаш ли си храна? Добре ли си?

– Да, бягай. Откакто се върнах, се чувствам по-добре. Състоянието ми явно смущаваше онзи доктор, а това пък смущаваше мен. Май съм останал съвсем без бели кръвни телца, дете. Онзи направо трепереше от страх. Беше убеден, че ще пукна в кабинета му. Чак ми стана жал за него, Ламбърт! – Черна дупка веселие зейна в лицето му. – Опитах се да му обясня, че нуждите на белите ми кръвни телца са напълно маловажни. Но той беше решил да ме третира като медицински куриоз. Обядвах с майка и взех такси до летището.

– Сигурен си, че си добре?

– Да, върви, имаш благословията ми. Забавлявай се. Но не в дома ми. Хайде, изчезвай.

Не биваше да я виждат с Дон Армур, а наблюдателните Рутови и любопитните Дриблетови щяха да сноват навън, докато се стъмни, затова тя го накара да спре пред началното училище и го заведе на моравата отзад. Седнаха сред електронния оркестър на щурците и сладострастната омая на някакви ароматни храсти в отслабващата жега на хубавия юлски ден. Дон Армур обгърна корема ѝ, брадичката му лежеше на рамото ѝ. Слушаха глухия пукот на фойерверки в далечината.

У дома, след като падна мрак, в студа от климатиците, тя се опита да го придърпа веднага нагоре по стълбите, но той се отби в кухнята, а след това се помота и в трапезарията. Денис изведнъж си даде сметка колко лъжливо впечатление оставяше домът ѝ. Родителите ѝ не бяха заможни, но майка ѝ така копнееше за определен тип изтънченост и толкова се беше мъчила да я постигне, че за Дон Армур къщата наистина изглеждаше като жилище на богаташи. Като че ли го беше страх да стъпи на килима. Той спря и огледа – за първи път някой им обръщаше внимание – чашите „Уотърфорд“ и кристалните захарници, които Инид подреждаше на видно място в бюфета. Погледът му се спираше на всеки предмет – музикалните кутии, снимките от Париж, комплекта мека мебел с хубава тапицерия, – както се беше спирал върху тялото на Денис днес. Нима наистина беше едва днес, днес на обед?

Тя пъхна голямата си длан в неговата, още по-голяма, сплете пръсти и го поведе към стълбището.

В стаята ѝ той коленичи и опрял палци в тазовите кости, притисна устни към бедрата ѝ и след това към онова долу между краката ѝ; Денис имаше чувството, че се връща към детския свят на Братя Грим и К. С. Луис, в който всяко докосване може да те преобрази. Ръцете му превръщаха таза ѝ в таз на жена, устните му превръщаха бедрата ѝ в бедра на жена, онова там долу във вагина. Ето това бяха преимуществата да бъдеш пожелана от по-възрастен – не беше някаква безполова кукла за игра, потегляше с опитен гид на обиколка на своето тяло, получаваше просветление как може да бъде използвано то от човек, който можеше да го оцени.

Момчетата на нейната възраст искаха нещо, но като че ли не знаеха какво точно. Желанията им бяха неточни, приблизителни. Нейната задача – ролята, която беше играла на не една гадна среща, – беше да им помогне да разберат по-подробно какво желаят, да им помогне да разкопчаят ризата ѝ и да им подскаже, да облече в плът (в буквалния смисъл на думата) мъглявите им представи.

Дон Армур я искаше конкретно, сантиметър по сантиметър. За него тя беше напълно понятна. До този момент Денис не беше съзирала особен смисъл в тялото си, но ако го възприемеше като нещо, което тя самата би могла да пожелае – да си се представи на мястото на коленичилия Дон Армур и да поиска различни части от себе си, – можеше да си прости, че притежава тяло. Притежаваше всичко онова, което мъжът очакваше да намери. Той го откриваше лесно и му отдаваше дължимото.

Когато Денис разкопча сутиена си, Дон сведе глава и затвори очи.

– Какво?

– Толкова си красива, че на човек може да му секне дъхът.

Да, това ѝ хареса.

Усещането, когато го пое в ръцете си, беше предзнаменование за усещането, което изпита няколко години по-късно, когато като начинаещ готвач за първи път пипна трюфели, гъши дроб, хайвер.

За осемнайсетия ѝ рожден ден приятелите ѝ от театралната трупа ѝ бяха подарили куха библия с шишенце „Сийграм“ и три презерватива в пъстроцветни опаковки, които сега влязоха в употреба.