Джонатан Франзен - Поправките

– Кени Крейкмайер се обади сутринта – рече Инид. – Питаше дали си свободна в събота вечер.

Дъщеря ѝ затвори едно око и ококори другото.

– И ти какво му отговори?

– Казах, че май си свободна.

– Какво?!

– Извинявай, не знаех, че имаш планове.

Денис се разсмя.

– Единствените ми планове за момента са да не виждам Кени Крейкмайер.

– Той беше много любезен – оправда се майка ѝ. – Нищо няма да ти стане да излезеш с него, след като си е направил труда да те покани. Ако не ти е приятно, не си длъжна да го правиш отново. Но трябва да започнеш да приемаш покани. Хората ще започнат да си мислят, че си вириш носа.

Денис остави вилицата.

– От Кени Крейкмайер направо ми се драйфа.

– Денис! – обади се Алфред.

– Грехота е – рече с треперещ глас Инид. – Не искам да те чувам да говориш така!

– Добре, съжалявам за това, което казах. Но не съм свободна в събота. Особено за Кени Крейкмайер. Който, ако иска да излезем, може лично да ме попита.

Мина ѝ през ума, че на майка ѝ сигурно щеше да ѝ приятно да прекара почивните дни с Кени Крейкмайер във Фон дю Лак и че там на Кени ще му е по-приятно, отколкото на Алфред.

След вечеря тя отиде с колелото до най-старата къща в квартала, голяма тухлена постройка с високи тавани отпреди войната, издигаща се срещу спирката на градската железница. Къщата принадлежеше на преподавателя по театрално майсторство в гимназията Хенри Дюзинбер, който беше оставил нежния си етиопски банан, пищните кротони и срамежливите палми на грижата на любимата си ученичка за един месец, докато е при майка си в Ню Орлиънс. Сред декадентските антики в салона на Дюзинбер имаше дванайсет орнаментирани чаши за шампанско със спускаща се нишка от въздушни мехурчета, хванати във фасетъчния кристал на столчетата, и от десетките млади театрали и литератори, които се събираха в дома му всяка събота, той позволяваше единствено на Денис да пие от тях. („Остави младите зверчета да се оправят с пластмасови чаши“, казваше той, намествайки безпомощните си крайници в големия кожен фотьойл. Беше удържал два рунда в борбата с рака, който сега официално беше в ремисия, но лъскавата му кожа и изскочилите очи подсказваха, че онкологически не е наред. „Ламбърт, невероятно създание – подканваше я Дюзинбер, – седни тук, че да те виждам в профил. Даваш ли си сметка, че японците биха те боготворили заради шията ти? Да, щяха да те боготворят!“) В дома му тя беше опитала за първи път сурови стриди, яйце от пъдпъдък и грапа. Дюзинбер беше закалил решителността ѝ да не се поддаде на чара на нито един (по неговите думи) „пъпчив младеж“. Той ѝ подаряваше рокли и жакети от антикварни магазини. За щастие, Инид, която искаше дъщеря ѝ да се облича повече като момичетата на Шумпъртови и Рутови, имаше толкова ниско мнение за бутиковите дрехи, че наистина вярваше, че една бродирана жълта бална рокля от сатен с копчета от халцедон „тигърско око“ е струвала на Денис (тя така казваше) десет долара от Армията на спасението. Въпреки възраженията и огорчението на майка си, Денис беше носила тази рокля на абитуриентския бал, където кавалер ѝ беше Питър Хикс, пъпчивият ѝ партньор в ролята на Том (тя беше Аманда) в „Стъклената менажерия“. Вечерта на бала Питър Хикс получи покана от Дюзинбер да пие шампанско от разкошния старовремски кристал, но Питър беше с кола и се задоволи с кока-кола в пластмасова чаша.

След като поля цветята, тя седна в кожения фотьойл на Дюзинбер и си пусна „Ню Ордър“. Искаше ѝ се да има желание да излезе с някого, но момчетата, които уважаваше, като Питър Хикс, изобщо не я вълнуваха романтично, а останалите бяха като Кени Крейкмайер, който, макар да се беше запътил към Военноморската академия и кариера на атомен физик, се смяташе за хипи и събираше „винил“ (така се изразяваше) на „Крийм“ и Джими Хендрикс със страст, която Бог му беше отредил за конструирането на подводници. Извънредно силното ѝ отвращение леко притесняваше Денис. Не разбираше защо е толкова зла. Страдаше заради това. Явно нещо не беше както трябва в отношенията ѝ с другите.

Но когато майка ѝ го изтъкнеше, Денис нямаше как да не ѝ се разкрещи.

На следващия ден в обедната почивка се печеше в градинката на слънце в късата си тениска без ръкави, с която, без да подозира Инид, ходеше на работа под пуловера, когато Дон Армур изникна изневиделица и се настани до нея на пейката.

– Не играеш карти – отбеляза тя.

– Вбесяват ме – отвърна той.

Тя обърна очи обратно към книгата си. Усещаше как той оглежда тялото ѝ. Беше топло, но не заради това пламна обърнатата ѝ към него буза.