Джонатан Франзен - Поправките

Дон свали очилата и разтърка очи.

– Всеки ден ли идваш да седиш тук?

– Да.

Не беше красив. Главата му изглеждаше прекалено голяма, косата му оредяваше, лицето му имаше тъмночервения цвят на обработен с нитрит виенски колбас или салам, освен където заради брадата му синееше. Но тя забеляза веселост, лъчезарност, животинска тъга в израза му; извитите му като седло устни бяха подканващи.

Той прочете името на гръбчето на книгата:

– Граф Лев Толстой.

Поклати глава и беззвучно се засмя.

– Какво?

– Нищо. Просто се опитвам да си представя какво ще е да съм на твое място.

– В смисъл?

– Ами такъв, красив. Умен. Дисциплиниран. Богат. На път за колеж. Какво е?

Завладя я нелепият импулс да го докосне, да му позволи да почувства какво е. Нямаше друг начин да му отговори.

Тя сви рамене и отвърна, че не знае.

– Гаджето ти е късметлия – отбеляза Дон Армур.

– Нямам гадже.

Той се дръпна или пък потрепери, все едно му беше трудно да ѝ повярва.

– Това е доста странно и необяснимо.

Денис отново сви рамене.

– Когато бях на седемнайсет – заговори Дон, – през лятото работих за едно семейство менонити, които имаха голям антикварен магазин. Използвахме едно нещо, което се казваше „Вълшебна смес“ – разредител за боя, дървесен спирт, ацетон и тунгово масло. Почиства дървото, без да го нарани. По цял ден го дишах и вечер се прибирах у дома надрусан. Към полунощ ме връхлиташе кошмарно главоболие.

– Откъде си?

– От Карбондейл. Илинойс. Смятах, че менонитите не ми плащат достатъчно, въпреки безплатното надрусване. И затова започнах да им вземам пикапа нощем. Имах приятелка, която искаше да я возя. Блъснах пикапа и менонитите разбраха. Пастрокът ми каза, че ако се запиша в армията, той ще се оправя с менонитите и тяхната застрахователна компания, иначе ме предава на ченгетата. И така в средата на шейсетте се озовах във Военноморските сили. Нямах кой знае какъв избор. Имам страшен късмет да улучвам точния момент.

– Бил си във Виетнам.

Дон Армур кимна.

– Ако ни купят, ще се озова обратно пак там, където бях след уволнението от армията. Само че с три деца и умения, от които никой няма нужда.

– На колко са децата?

– Десет, осем и четири.

– Жена ти работи ли?

– Сестра в училището. Сега е при родителите си в Индиана. Те имат пет акра до езерото. Хубаво е за момичетата.

– Ти ще излизаш ли в отпуск?

– Две седмици другия месец.

Денис беше изчерпала въпросите си. Дон Армур седеше приведен с притиснати между коленете длани. Не помръдваше. Отстрани тя виждаше как вечната му подигравателна усмивка постепенно угасва; той обаче беше от хората, които няма да ти простят, ако ги вземеш на сериозно или пък проявиш загриженост. Накрая Денис стана, обяви, че се връща, и Дон кимна, сякаш през цялото време беше очаквал подобен удар.

Изобщо не ѝ мина през ума, че Дон Армур се усмихва смутено заради очевидния си опит да предизвика съжалението ѝ, заради мухлясалите си клишета, с които се мъчи да я сваля. Нито, че представлението му на масата за пинокъл предишния ден беше разиграно заради нея. Не ѝ мина през ума, че онзи път пред тоалетната той се е досетил, че тя е вътре и ги подслушва. Нито, че основното му състояние е самосъжалението и че е възможно благодарение на него да е предизвикал състрадание у много други момичета. Не ѝ мина през ума, че Дон Армур се стреми – още от мига, в който беше стиснал ръката ѝ при запознанството им, – да свали полата ѝ. Нито пък, че той отклонява очи не защото ослепителната ѝ красота го измъчва, а защото първото правило в наръчниците, рекламирани по кориците на мъжките списания („Как да я накараш да полудее по теб – безотказно!“), гласеше: „Не ѝ обръщай внимание!“. Не ѝ мина през ума, че различната класова принадлежност и различната им среда – два фактора, които нея я притесняваха, – може да са допълнителна провокация за Дон Армур, че за него тя е вещ, която той желае заради нейната луксозност. Нито пък, че един отдал се изцяло на самосъжалението мъж, чието работно място е изложено на опасност, може да има и други мотиви, за да вкара в леглото си дъщерята на шефа на шефа на шефа му. Нищо такова не мина през ума на Денис нито тогава, нито по-късно. Десет години след това тя все още се чувстваше отговорна за случилото се.

Това, за което си мислеше онзи следобед, бяха проблемите. Дон Армур искаше да сложи ръка на нея, но не можеше – ето това беше първият проблем. По волята на съдбата тя притежаваше всичко още по рождение, а мъжът, който я желаеше, разполагаше с много по-малко от нея – тази неравнопоставеност беше още по-голям проблем. И тъй като Денис беше тази, която имаше всичко, тя трябваше да го реши. Но всяка утешителна дума, която можеше да изрече, всеки жест на солидарност, който можеше да си представи да направи, ѝ се струваха проява на снизхождение.