Джонатан Франзен - Поправките

Един ден Денис излизаше от сградата за обяд под навъсеното небе, когато върху електрически стълб на съседната улица се стовари гръм. Тя мярна розовия пламък и усети електрическия заряд по кожата си. Из градинката бягаха с писъци секретарки. Денис се завъртя на пети и отнесе книгата, сандвича и сливата си обратно на дванайсетия етаж, където всеки ден се образуваха две маси за игра на пинокъл. Седна до прозореца, но ѝ се струваше високомерно и недружелюбно да продължи да чете „Война и мир“, затова разделяше вниманието си между разбеснялото се небе навън и по-близката до нея игра.

Дор Армур разви сандвич и го отвори – по резена салам между хляба се бяха отпечатали петна жълта горчица. Раменете му провиснаха. Обви отново сандвича във фолиото и изгледа Денис така, все едно тя беше поредното му мъчение за деня.

– Шестнайсет.

– Кога стана толкова?

– Ед – обади се Дон Армур, разгръщайки картите си, – внимавай с тези банани.

Ед Албърдинг, главният чертожник, имаше тяло с формата на кегла и къдрава сива коса на старица, ходеща всяка седмица на ситно къдрене. Той премигваше насечено, дъвчеше банан и оглеждаше картите си. Обеленият банан лежеше на масата пред него. Ед отхапа още едно голямо парче.

– В бананите има страшно много калий – продължи Дон Армур.

– Калият е полезен – обади се Ламар, който седеше срещу него.

Дон Армур свали картите си и мрачно впи поглед в Ламар.

– Шегуваш ли се? Лекарите използват калий, за да предизвикат спиране на сърцето.

– Еди изяжда по два-три банана на ден – каза Ламар. – Как ти е сърцето, а, мистър Ед?

– Дайте да довършим играта, момчета – отвърна Ед.

– Не, наистина, сериозно се тревожа за здравето ти – заяви Дон Армур.

– Голям лъжец си, господинчо.

– Ден след ден те гледам как се тъпчеш с отровен калий. Като твой приятел съм длъжен да те предупредя.

– Лъжеш, Дон.

– Хайде, играй, Дон.

– А в замяна получавам – извиси глас обидено Армур – само подозрителност и обвинения в лъжи!

– Доналд, ще играеш ли, или само топлиш стола?

– Разбира се, ако Ед се строполи на земята и сърцето му спре заради натравянето с калий, натрупван дълго време в организма, ще стана четвърти по ранг и ще си запазя местенцето в Литъл Рок, когато „Арканзас Саутърн“ ударят балтията на „Мидланд Пасифик“, така че защо изобщо си отварям устата? Моля те, Ед, ела изяж и моя банан!

– Ха-ха, мери си приказките – обади се Ламар.

– Господа, струва ми се, че тази ръка е моя.

– Кучи син!

Размесване, размесване. Сечене, сечене.

– Ед, знаеш ли, че в Литъл Рок имат компютри? – попита Дон Армур, който все така не поглеждаше към Денис.

– Охо – отвърна Ед, – компютри!

– Като отидеш там, ще те накарат да се научиш да работиш с тях.

– Еди по-скоро ще замине да нанка горе с ангелчетата, отколкото да се научи да работи с компютър – каза Ламар.

– Позволи ми да не се съглася – възрази Дон. – Ед ще замине за Литъл Рок и ще се научи да чертае с компютър. На други хора ще им прилошава, като го гледат как се тъпче с банани.

– Доналд, защо си толкова сигурен, че ти самият няма да отидеш в Литъл Рок?

Дон поклати глава.

– Ако живеем в Литъл Рок, ще харчим по две-три хиляди долара по-малко на година, а ще получавам по две хиляди отгоре. Там е по-евтино. Пати може да работи на половин ден, така че момичетата отново да имат майка. Може да купим няколко акра в Озаркс, докато са още малки и им е приятно да са с нас. До някое езеро. Мислите ли, че някой ще позволи това да стане?

Еди подреждаше картите си с изражението на подплашена катеричка.

– И за какво са им компютри? – попита той.

– Да заменят ненужните стари хора – отвърна Дон, сливестото му лице разцъфна разделено на две от невесела усмивка.

– Да ни заменят?

– Защо мислиш, че братята Врот купуват нас, а не ние тях?

Шумолене, шумолене. Пляс, пляс. Денис гледаше как небето бучи с вилици от светкавици зелената салата на дърветата по хоризонта на Илинойс. Зад гърба ѝ масата избухна.

– Боже господи, Ед! – извика Дон Армур. – Защо направо не ги оближеш, преди да ги хвърлиш на масата?

– Спокойно, Дон – обади се Сам Боерлайн, началникът на отдела.

– Само на мен ли ми призлява от това?

– По-кротко, по-кротко.

Дон хвърли картите си и отблъсна стола толкова силно, че извитата като богомолка чертожна лампа се заклати и изскърца.

– Ларидо – извика той, – ела на моето място. Искам да се махна за малко от проклетите банани!

– По-кротко.