Джонатан Франзен - Поправките

По време на процеса, докато баща ѝ губеше опора след опора и постепенно грохваше, Робин тръгна на часове по вероучение в „Света Димфна“ и предяви още две претенции към парите на Браян. Първо, напусна мястото си в експерименталното училище. Вече не намираше удовлетвореност да работи за родители, плащащи по 23 000 долара за дете на година (макар че, разбира се, тя и Браян даваха почти същата сума за училищата на Шиниъд и Ерин), а след това се зае с благотворителен проект. Купи една порутена къща с голям двор в занемарената част на Пойнт Брийз, на по-малко от миля от новия им дом, и инвестира още малко средства в пет камиона хумус и застраховка за ограничена отговорност. Планът ѝ беше да наема местни тийнейджъри срещу минимална надница, да ги научи на основите на органичното земеделие и да им разделя печалбата от зеленчуците, които успееха да продадат. Хвърли се в градинарския си проект с налудничава страст, която плашеше Браян. Една сутрин той я намери пред компютъра в четири сутринта да потропва нервно с крака и да сравнява различни сортове ряпа.

Докато на „Панама Стрийт“ се точеха майстор след майстор за ремонта, а Робин чезнеше в благотворителния си проект, който поглъщаше всичките ѝ сили и време, Браян се примири, че ще трябва да остане в гадния си роден град, и затова реши да се позабавлява сам. Постави си за цел да обиколи най-известните филаделфийски ресторанти, като ги сравняваше с настоящия си фаворит „Маре Скуро“. Когато се увери, че все пак харесва най-много „Маре Скуро“, се обади на главния готвач с предложение.

– Крайно време е във Филаделфия да се появи един наистина хубав ресторант. Така че човек като влезе в него, да си каже: „Е, значи, все пак бих могъл да живея във Филаделфия, щом се налага“. Не ме интересува как ще го възприемат другите, искам място, където аз да се чувствам добре. Готов съм да ви плащам двойно по-голяма заплата от тази, която получавате сега. Ще ви изпратя на мои разноски за няколко месеца в Европа, а след като се върнете, ще създадете и ръководите най-доброто заведение в града.

– Ще загубите много пари – отвърна Денис, – ако не намерите опитен партньор или изключително добър мениджър.

– Кажете ми какво трябва да се направи и ще го направя – заяви Браян.

– „Двойно по-голяма заплата“ ли казахте?

– Вашият ресторант е най-добрият в града.

– „Двойно“ ми звучи добре.

– В такъв случай съгласете се.

– Е, може и да стане – рече тя. – Но пак ще изгубите много пари. Със сигурност плащате прекалено много на главния готвач.

Денис от малка си имаше този проблем – беше ѝ трудно да откаже, когато се чувстваше желана. В годините на детството си в предградията на Сейнт Джуд беше държана на безопасно разстояние от чуждите попълзновения, но лятото след завършване на гимназия се хвана на работа в отдел „Сигнализация“ на „Мидланд Пасифик“ и там, в голямата слънчева зала с две редици чертожни маси, за първи път се сблъска с копнежите на десетина по-възрастни от нея мъже.

Мозъкът на „Мидланд Пасифик“, светая светих на компанията, се помещаваше в сграда от варовик от времето на Голямата депресия с щръкнали и назъбени като краищата на твърде тънка гофрета корнизи. Висшият разум обитаваше кората на главния мозък – заседателната зала и трапезарията на ръководния ешелон на шестия етаж и помещенията на по-отвлечените абстрактни отдели („Експлоатация“, „Правен“, „Връзки с обществеността“), чиито вицепрезиденти бяха на петнайсетия. На най-долните етажи се намираха рудиментите от динозавърската епоха „Счетоводство“, „Личен състав“, ТРЗ и „Архив“. По средата бяха уменията от средно ниво като „Инженерен“, който се занимаваше с поддръжката на мостовете, релсите, сградния фонд и сигнализацията.

Релсовият път на „Мидланд Пасифик“ беше с дължина дванайсет хиляди мили. Всеки кабел от сигнализационната система и всеки електрически проводник, всеки семафор с червена и жълта светлина, всеки датчик за движение, заровен в чакъла, всички таймери и релета, разположени в плътно затворени алуминиеви кутии, всяка проблясваща бариера по прелезите бяха нанесени в постоянно осъвременявани чертежи, съхранявани в шест шкафа с тежки капаци в архивната зала на дванайсетия етаж. Най-старите чертежи бяха рисувани на ръка с молив върху паус, а най-новите – с рапидограф върху милиметрова хартия.

Чертожниците, които отговаряха за тях и за връзката с инженерите, които поддържаха нервната система на железницата в добро състояние, бяха родом от Тексас, Канзас и Мисури – интелигентни, необразовани мъже с гъгниви гласове, които се бяха изкачили нагоре по стълбицата от най-ниското стъпало (кантонери, общи работници, копаещи дупки за стълбовете и опъващи кабели) благодарение на собствените си усилия и на схватливостта си (и също така, както осъзна впоследствие Денис, благодарение на бялата си кожа). Никой от тях нямаше повече от година-две в колеж, повечето бяха завършили само гимназии. В летните дни, когато небето побеляваше, а тревата пожълтяваше и довчерашните им колеги в кантонерските бригади пъшкаха от жегата навън, чертожниците седяха в меки столове на колелца в прохладни зали, заради което повечето от тях дори си държаха жилетки подръка в личните си чекмеджета.