Джонатан Франзен - Поправките

38Стих от известна песен на британската пънк група „Gang of Four“, става дума за рая на потребителското общество. – Б. пр.

Били имаше късмет, че под навеса беше пълно с хора и полицаите нямаше как да го застрелят. Още по-голям късмет извади, предвид предумишлеността на деянието и неудобната в политическо отношение липса на бели кандидати на опашката за електрическия стол, че Рик Фламбърг не умря. (Не беше толкова ясно дали самият Фламбърг, ерген, възпитаник на Дартмут, когото покушението остави с паралитичен тремор, обезобразен, със завален говор, едноок и страдащ от мъчителни пристъпи на мигрена, се смяташе за късметлия.) Били беше обвинен в опит за предумишлено убийство и нападение с оръжие. Той категорично отхвърли възможността за споразумение и избра сам да се представя в съда, заклеймявайки като „приспособенци“ служебния си защитник и стария адвокат на тираджийския профсъюз, който предложи да взема по петдесет на час от семейството му.

За изненада на почти всички, освен на Робин, която никога не се беше съмнявала в интелигентността на брат си, Били изгради стройна защита. Той твърдеше, че кметът е „продал“ децата на Филаделфия в „техноробство“ на корпорация У. и това представлявало „неопровержима и непосредствена обществена заплаха“, на която той имал правото да отговори с насилие. Громеше „нечестивия съюз“ на американския бизнес и американското правителство. Сравняваше се с борците за независимост от Гражданската война от Лексингтън и Конкорд. Когато Робин, много по-късно, показа на Денис протоколите от процеса, Денис си представи как събира Били и брат си Чип на вечеря и ги слуша да обсъждат „властта на бюрокрацията“, но тази вечеря трябваше да почака Били да излежи поне седемдесет процента от присъдата си от двайсет и осем години в Грейтфорд.

Ник Пасафаро си взе отпуск и предано присъства на процеса на сина си. Пред телевизионните камери изговори всичко, което можеше да се очаква от един стар социалист: „Когато жертвата е чернокож, а това се случва всеки ден, се мълчи, но веднъж в годината жертвата е бял и се вдига шумотевица“ и „Синът ми ще плати скъпо за деянието си, но корпорация У. никога няма да плати за своите престъпления“, и „Хора като Рик Фламбърг натрупаха милиарди от продаването на виртуално насилие на децата на Америка“. Беше съгласен с повечето от аргументите на Били и се гордееше с представянето му, но след като в съда показаха снимки на нараняванията на Фламбърг, започна да губи почва под краката си. Дълбоките V-образни счупвания на черепа, носа, челюстта и ключицата говореха за нечовешка жестокост, за някаква лудост, която не се вписваше в идеализма. С напредването на процеса Ник загуби съня си. Спря да се бръсне, нямаше апетит. По настояване на Колийн отиде на психиатър и се върна с лекарства, но и след това продължи да я буди нощем с крясъци: „Няма да се извиня!“ или „Война е!“. В крайна сметка увеличиха лекарствата му и през април училищният съвет го пенсионира по болест.

Ала тъй като Рик Фламбърг работеше за корпорация У., Робин се чувстваше отговорна за всичко.

Робин се нагърби с ролята на посланик на семейство Пасафаро в дома на Рик Фламбърг, упорито ходеше в болницата, докато родителите му изчерпаха гнева и подозрителността си и приеха, че тя не е пазач на брат си. Седеше до Фламбърг и му четеше „Спортс Илюстрейтид“. Вървеше до него, когато той се влачеше с проходилка по коридора. Вечерта след втората му пластична операция заведе родителите му на вечеря и изслуша техните (честно казано – отегчителни) истории за сина им. Разказа им колко е умен Били, как в четвърти клас вече бил овладял нужните умения да пише и подправя почерци, за да фалшифицира достоверна на вид извинителна бележка за училище, колко богат запас от мръсни вицове притежавал и какъв източник на информация за човешкото размножаване бил, какво е да си умно момиче и да гледаш как също толкова умният ти брат затъпява с всяка изминала година, все едно го прави нарочно, за да не стане като теб; как напразно си блъскала главата да си обясни случилото се и колко съжалявала за това, което бил сторил на сина им.

В навечерието на процеса Робин покани майка си да отидат на черква. Колийн беше католичка, но не беше вземала причастие от четирийсет години. Съприкосновението на Робин с църквата се ограничаваше до сватби и погребения. Въпреки това три последователни недели майка ѝ се оставяше да я заведе в „Света Димфна“, където беше кръстена като дете, в Северна Филаделфия. На излизане от светата обител третата неделя Колийн ѝ каза с лекия си ирландски акцент, от който не беше успяла да се отърве цял живот: „Стига ми толкова, благодаря“. След това дъщеря ѝ ходеше сама на литургия в „Света Димфна“ и постепенно тръгна и на подготвителните беседи за конфирмация.