Джонатан Франзен - Поправките

Цялата зала „Пипи Дългото чорапче“ беше наелектризирана от вълнение. Чуваше се шепот: „Прекрасно! Прекрасно!“.

– Стига лакърдии, карай по същество – измърмори сухо Силвия Рот.

„Смъртта – помисли си Инид. – Той говори за смъртта.“ А всички, които ръкопляскаха, бяха толкова стари...

Но къде беше жилото на това осъзнаване? „Аслан“ го беше извадил.

Джим Кролиъс се обърна към статива и отгърна първия лист. Втората страница беше посветена на ПРОМЕНИ В КЛИМАТА и изброените категории – фондове, акции, облигации и т.н. – изтръгнаха несъразмерно на информационното съдържание ахване от публиката. За миг на Инид ѝ се стори, че Джим Кролиъс прави точно онзи технически анализ на пазара, на който брокерът ѝ в Сейнт Джуд ѝ беше казал никога да не обръща внимание. Ако оставим настрани минималното въздействие на вятъра при ниски скорости, едно падащо тяло (или пък ценна книга, гмуркаща се в свободно падане) се ускорява благодарение на гравитацията с десет метра в секунда, а тъй като ускорението е вторична производна на разстоянието, ако знаем изминатото разстояние (малко по-малко от десет метра), може да пресметнем скоростта (13 метра в секунда), с която падащото нещо преминава покрай прозорец, висок 2,40 м, а ако приемем, че обектът е дълъг 1,80, и ако също така приемем за улеснение, че в този интервал скоростта е постоянна, ще получим, че той има частична или цялостна видимост в продължение на приблизително четири десети от секундата. Четири десети от секундата не са много. Ако зяпаш разсеяно и наум броиш часовете, оставащи до екзекуцията на млад убиец, забелязваш само как някаква тъмна сянка прелита навън. Но ако случайно се взираш право във въпросния прозорец и също така случайно се чувстваш за първи път в живота си в пълен мир със себе си, четири десети от секундата са повече от достатъчни да разпознаеш в падащия предмет мъжа, за когото си омъжена от четирийсет и седем години; да забележиш, че е облечен с ужасен раздърпан черен шлифер, който изобщо не е за пред хора, но той нарочно го е взел за пътуването и нарочно го носи навсякъде; не само да почувстваш, че се е случило нещо ужасно, но и да изпиташ странно усещане за натрапничество, все едно си станал свидетел на явление, което природата не е искала да видиш, от рода на падане на метеорит или съвкупление на китове; дори да забележиш изражението на съпруга си, да забележиш почти младежката красота на лицето му, странния му покой, изненадващата грациозност на полета му, която никой не би очаквал от един беснеещ мъж.

Той си спомняше вечерите, когато сядаше с някое от момчетата или с дъщеря си в скута, влажните им, ухаещи на сапун глави, облегнати на гърдите му, и им четеше „Черната красавица“ или „Хрониките на Нарния“. Как гласът му, осезаемият през гръдния кош резонанс ги приспиваше. Тези вечери, а те бяха стотици, може би дори хиляди, в които нищо болезнено и травматично не се беше случвало на най-малката клетка на обществото. Вечери на най-обикновена близост в черното кожено кресло; сладки вечери на съмнения измежду нощи на мрачна сигурност. Сега му дойдоха тези забравени примери за другото, защото накрая, когато падаш във водата, няма към какво да посегнеш да се задържиш освен към децата си.

Робин Пасафаро беше издънка на стар филаделфийски род на размирници и ревностни вярващи. Дядо ѝ Фазио и чичовците ѝ Джими и Джони бяха непокаяли се тираджии 35. Под сянката на големия бос Франк Фицсимънс, дядото беше служил като вицепрезидент на националния профсъюз и председател на най-голямата местна организация във Филаделфия и злоупотребявал с членския внос на нейните 3200 членове в продължение на двайсет години. Фазио беше преживял две обвинения в рекет, сърдечен удар, ларингтомия и девет месеца химиотерапия, след което се оттегли в Сий Айл Сити на брега на Джърси, където всяка сутрин докуцукваше до кея и залагаше сурово пилешко в рачешките си капани.

35Прозвище на членовете на сдружението на шофьорите, извършващи товарни превози, което често е обвинявано за връзки с мафията и е в центъра на множество политически скандали през 50-те и в края на 80-те години в САЩ. – Б. пр.

Чичо Джони, най-големият син на Фазио, поминуваше благодарение на свидетелството си за инвалидност („хронично тежко лумбаго“, пишеше в диагнозата), сезонните бояджийски занимания срещу пари в брой и късмета (или таланта си) на онлайн борсов спекулант. Джони живееше край „Ветеранс Стадиум“ с жена си и най-малката си дъщеря в облицована с пластмасова изолация къща, която дострояваха през годините, докато не запълни малкия парцел от тротоара до оградата отзад; цветята и парче изкуствена трева бяха на покрива.