Джонатан Франзен - Поправките

– До някаква степен човек трябва да се примири с романтичните фантазии – рече Алфред. – Няма друг начин.

– Узбекистан не ми понесе на стомаха – каза Силвия.

– На мен ми харесва прахосничеството в това – рече доктор Рот. – Абсолютно безсмислено изминаване на толкова мили.

– Ти имаш романтични представи за бедността.

– Моля?

– Ние сме били в България – каза Алфред. – Не знам как е в Узбекистан, но сме обикаляли из Китай. Ако зависеше от мен, бих съборил всичко, което видях от влака. Бих го съборил и започнал начисто. Не е нужно къщите да са красиви, но поне да са здрави. Да са с водопроводна инсталация. Хубави бетонни стени и покрив, който не тече – ето от това имат нужда хората там. Канализация. Вижте германците какво направиха, за да се възстановят. Ето това е страна за пример.

– Не бих хапнал риба от Рейн обаче. Ако изобщо там може да се хване риба.

– Това са еколожки глупости.

– Алфред, достатъчно умен мъж си, за да смяташ екологията за глупости.

– Трябва да отида до тоалетната.

– Ал, защо след това не седнеш да почетеш навън? Със Силвия искаме да отидем на лекцията за инвестиции. Ти си поседи на слънцето. Почивай си, почивай си.

Имаше добри, имаше и лоши дни. Сякаш когато си легнеше вечер, определени секрети се стичаха където трябва или не трябва, като марината около флейка на скара, и на сутринта нервните му окончания или имаха достатъчно от всичко необходимо, или – не; сякаш яснотата на ума му зависеше от нещо толкова просто като дали е лежал на една страна, или по гръб през нощта, или пък – което беше по-обезпокоително – сякаш беше повредено радио, което след силно разтръскване може да проговори силно и ясно или от него да се чуе само жужене, тук-там несвързани фрази и откъслечна мелодия.

И все пак и най-лошата сутрин беше по-добра от най-добрата нощ. Сутрин процесите се забързваха, подкарваха лекарствата към местоназначенията им: яркожълтата капсула за инконтиненция, малкото розово хапче, което приличаше на антиацид, за треперенето, бялото продълговато против замайване, бледосиньото за потискане на халюцинациите, които може да предизвика розовото. Сутрин кръвта му се пълнеше с пътници – работливата глюкоза, чистачите лактоза и карбамид, хемоглобинни разносвачи, натоварили пресен кислород в надупчените си съдове, строгите бригадири инсулин, средният ръководен ешелон от ензими, изпълнителните директори епинефрини, силите за бързо реагиране левкоцити, скъпо платени консултанти, пристигащи със своите розови, бели и яркожълти лимузини; всички те се качваха на асансьора на аортата и се разпръсваха по артериите. До обяд случаите на трудови злополуки бяха рядкост. Светът беше току-що роден.

И Алфред имаше сила. Излезе с енергична крачка от трапезарията „Киркегор“ в застлания с червен килим коридор, който обикновено му предлагаше място за утеха, но тази сутрин изглеждаше чисто делови, никъде не се виждаше табелка с „М“ или „Ж“, само барове, бутици и киносалонът „Ингмар Бергман“. Проблемът беше в това, че Алфред вече не можеше да разчита на нервната си система да прецени правилно кога се налага да уринира. Нощем решението беше да слага памперс, а денем – да ходи до тоалетната на всеки час и навсякъде да носи със себе си стария си черен шлифер, в случай че се наложи да прикрие някой инцидент. Харесваше шлифера и заради това, че дрехата дразнеше романтичната нагласа на Инид, а почасовите отбивания, защото структурираха живота му. Единствената му цел в момента беше просто да закрепи нещата, да попречи на океана от нощни страхове да залее палубата.

Тълпи жени прииждаха към зала „Пипи Дългото чорапче“. Силен вихър в тяхното течение подбра Алфред и го вкара в коридор, който минаваше край каютите на лекторите и актьорите, изнасящи представления на кораба. В края му го зовеше дълго търсената мъжка тоалетна.

Офицер с еполети използваше един от двата писоара. Тъй като се страхуваше, че може и да не успее да извърши задачата си под чужд поглед, Алфред влезе в една кабинка, щракна резето и се озова пред одрискана тоалетна чиния, която, за щастие, не говореше, а само вонеше. Той излезе и надникна в съседната кабинка, но там нещо наистина шаваше на пода – движещо се лайно, хукнало да търси прикритие, – и Алфред не посмя да влезе. Междувременно офицерът пусна водата и обърна гръб на писоара. Алфред мигом разпозна синкавите му бузи, червенеещите очила и розовите като срамни устни бърни. От все още отворения му цип висеше дълга поне двайсет и пет сантиметра потъмняла наденица. Жълти зъби блеснаха между сините бузи.