Джонатан Франзен - Поправките

– Да, те май си падат по задълбочените и трайни наслади на ума. Но пък, Зигне, роклята ти тази сутрин е много хубава. Дори господин Нигрен ѝ се любува, въпреки задълбочените и трайни наслади, които намира другаде.

– Пер, да вървим – подкани съпруга си госпожа Нигрен. – Тук ни обиждат!

– Стиг, чу ли? Нигренови се чувстват обидени и ни изоставят.

– Колко жалко! С тях е толкова забавно.

– Децата ни вече съвсем се поизточѝха – каза Инид. – Май вече никой не харесва Средния запад.

– Чакам те, друже – обади се познат глас.

– Касиерката в директорската столова в „Дюпон“ беше узбекистанка. Виждал съм узбекистанци и в магазина на ИКЕА в Плимут. Не са някакви зелени човечета с пипала и антенки. Узбекистанците също носят очила. И летят със самолети.

– Ще спрем във Филаделфия на връщане, за да обядваме в новия ѝ ресторант. Казва се „Генераторът“ или нещо подобно.

– Инид, боже мой, това ли е нейният ресторант? С Тед бяхме там преди две седмици!

– Светът е малък.

– Храната беше превъзходна. Абсолютно невероятна, незабравима!

– Така че, в крайна сметка се оказа, че сме похарчили шест хиляди долара, за да си спомним как мирише една външна тоалетна.

– Това никога няма да го забравя – каза Алфред.

– И сме ѝ благодарни на тази тоалетна! Дава поне някакъв смисъл на пътуването в чужбина. Това телевизията и книгите няма как да ти го осигурят. Можеш само лично да го усетиш. Ако махнем тоалетната, сигурно ще имаме чувството, че сме прахосали напразно шестте хиляди долара.

– Да идем да полежим на шезлонгите на палубата и да оставим мозъците ни да се разплуят?

– О, Стиг, чудесна идея! Чувствам се интелектуално изтощена.

– Да благодарим на Бога за бедността! Да благодарим на Бога за карането в лявата лента! Да благодарим на Бога за Вавилон! Да благодарим на Бога за различното напрежение в електрическата мрежа и за странните щепсели! – Доктор Рот побутна надолу очилата си и изгледа бягството на шведите. – Само ще отбележа в скоби, че роклите на тази жена изглеждат специално направени така, че да се свалят бързо и лесно.

– За първи път виждам Тед да очаква с нетърпение закуската – рече Силвия. – Както и обяда, и вечерята.

– Страхотна северна красота – отбеляза доктор Рот. – Нали затова сме тук?

Алфред смутено сведе очи. Рибна костица свенливост беше заседнала и в гърлото на Инид.

– Мислите ли, че наистина има някакво заболяване на очите? – успя да попита тя.

– Поне в едно отношение зрението му е великолепно.

– Тед, престани!

– Клишето, че шведките са бомба, само по себе си вече е клише.

– Моля те, стига.

Пенсионираният вицепрезидент на „Дюпон“ бутна очилата обратно нагоре по носа си и се обърна към Алфред.

– Чудя се, дали депресията ни не се дължи на това, че вече не остана нищо за покоряване. Вече няма как да се преструваме, че все още има невиждано от никого място. Не бих се изненадал, ако се окаже, че се наблюдава увеличение на депресията в целия свят.

– Тази сутрин се чувствам прекрасно. Наспах се невероятно.

– При прекомерно пренаселване, усещането за тревожност на лабораторните мишки нараства.

– Да, наистина изглеждаш преобразена, Инид. Да не би в тая работа да има пръст лекарят на палуба Д? Чух странни истории за него.

– Какви истории?

– Някои говорят за така наречената киберграница – продължаваше доктор Рот, – но къде е Дивият запад за завладяване?

– За някакво лекарство „Аслан“ – отвърна Силвия.

– „Аслан“?

– Или пък така наречената космическа граница – изреждаше доктор Рот, – само че на мен Земята си ми харесва. Планетата ни е хубава. Незначителни количества цианид, сярна киселина и амоняк в атмосферата. Рядко се срещат такива планети.

– „Малкият помощник на баба“ – така му викат.

– Но дори и в голямата си тиха къща се чувстваш притиснат, като знаеш, че чак до края на света, във всяка точка по земното кълбо се издигат същите такива големи тихи къщи.

– Единственото, което искам, е малко лично пространство – рече Алфред.

– Няма плаж между Гренландия и Фолклендските острови, който да не е заплашен от превръщането в курорт. Няма и акър, останал неразчистен за застрояване.

– О, боже, колко стана часът? – възкликна Инид. – Ще изпуснем лекцията!

– Силвия е друг тип. Тя обича шумотевицата на пристанищата.

– Наистина ми харесват – потвърди жена му.

– Мостчетата, илюминаторите, хамалите. Обича и корабната сирена. За мен това е плаващ цирк.