Джонатан Франзен - Поправките

– Оставих ви малко съкровище в леглото, господин Ламбърт – рече той. – В замяна на онова, което взех.

Алфред изскочи от тоалетната и хукна по изпречилите се пред очите му стълби, катереше се все по-високо и по-високо, мина седем площадки и се озова на открито на спортната палуба. Намери огряна от слънцето пейка и седна. Извади карта на канадските крайбрежни провинции от джоба на шлифера и се опита да се разположи в координатната система, като разпознае някои географски ориентири.

Трима възрастни мъже с якета на „Гортекс“ стояха до перилата. В един момент гласовете им не се чуваха, а в следващия долитаха ясно. Във флуидната маса на вятъра явно се криеха кътчета затишие, малки пространства покой, през които отделни реплики си пробиваха път.

– Ето там има човек с карта – рече един от мъжете и се приближи. Изглеждаше щастлив, както всички останали на този свят, освен Алфред. – Извинете, господине, какво според вас е това там вляво?

– Полуостров Гаспе – отвърна убедено Алфред. – След като го заобиколим, би трябвало да видим голям град.

– Благодаря ви много.

Онзи се върна при другите. И сякаш местоположението на кораба беше изключително важно, сякаш набавянето на тази информация беше единственото, довело ги на спортната палуба, тримата веднага се спуснаха обратно по стълбите, като оставиха Алфред сам на върха на света.

В тези северни води защитният слой на атмосферата като че ли беше по-тънък. Безкрайни нишки от подобни на бразди в изорано поле облаци се носеха по захлупващия купол на небето, което беше видимо по-ниско. Тук човек се чувстваше близо до Ultima Thule 34. Зеленото имаше червен ореол. В горите, които се простираха на запад, докъдето поглед стигаше, както и в безцелно устремените облаци и в неестествената яснота на въздуха нямаше нищо, което да подсказва къде точно се намираш.

34Последната Туле (лат.) – в древността обозначение на географските карти на последната обитаема земя. – Б. пр.

Колко странно да зърнеш безкрайността точно в имаща край крива, да усетиш вечността в преходния сезон.

Алфред беше разпознал синьобузия мъж в тоалетната – това беше мъжът от отдел „Сигнализация“, олицетворението на предателството. Но синьобузият мъж от отдел „Сигнализация“ едва ли можеше да си позволи луксозен круиз и това безпокоеше Алфред. Синьобузият мъж идваше от далечното минало, но крачеше и говореше в настоящето, лайното беше създание на нощта, а беше на крака посред бял ден, и това безпокоеше Алфред още повече.

Според Тед Рот дупките в озоновия слой се бяха появили над полюсите. През дългите арктически нощи земната обвивка отслабвала, а след като се пропукала, щетите бързо се разпространили, настъпвали дори към слънчевите тропици и екватора, и в скоро време нямало да остане нито едно безопасно място на Земята.

А през това време обсерватория, разположена далече в ниските ширини, изпращаше слаби, неясни сигнали.

Алфред получи съобщението и се зачуди какво да прави. Тоалетните вече го плашеха, но и не можеше ей така да си свали панталоните тук на открито. Онези тримата мъже можеха да се върнат всеки момент.

Зад защитна преграда вдясно от него бяха натрупани някакви дебело боядисани платна, цилиндри, две шамандури и обърнат конус. Тъй като не се страхуваше от високото, нищо не му пречеше да си затвори очите за написаното на четири езика предупреждение и да излезе на грапавата метална повърхност, за да потърси дърво, зад което да се изпикае. Беше високо над всичко останало и невидим.

Закъсня.

И двата крачола на панталоните му подгизнаха, левият почти до глезена. Топло-студена мокрота навсякъде.

А там, където на брега трябваше да се появи град, вместо това сушата изчезваше. Сиви вълни се гонеха по непознати води, вибрациите от двигателите се засилиха, ставаше по-трудно да не им се обръща внимание. Корабът или още не беше стигнал до полуостров Гаспе, или вече го беше подминал. Беше дал на тримата мъже невярна информация. Беше се загубил.

А от палубата под него долетя, донесен от вятъра, смях. После повтори, треперливо чуруликане на северна чучулига.

Алфред се промъкна покрай цилиндрите и шамандурите и се подпря на перилата. На по-малко от метър пред него в посока към кърмата имаше малък „нордически плаж“, отделен зад дъсчена ограда, и ако някой застанеше на забранената площадка, можеше да надникне над преградата и да зърне Зигне Зьодерблад, изваяните ѝ рамене, бедра и корем, сочните диви къпини, в които беше превърнало зърната ѝ изведнъж посивялото зимно небе, трепкащата рижа козинка между краката ѝ.