Джонатан Франзен - Поправките

– Ще видиш, че някои си позволяват да си вземат почивка за кафе – каза Алфред на Денис, докато пътуваха под лъчите на изгряващата зора към центъра първата сутрин. – Искам да знаеш, че на тях не им се плаща да пият кафе. Очаквам ти да не си вземаш почивка. Компанията ни прави услуга, като те наема и ти плаща да работиш осем часа. Не го забравяй. Ако вложиш същото старание, което влагаш в училище и в свиренето на тромпет, ще те запомнят като добър служител.

Денис кимна. Малко беше да се каже, че е амбициозна. В духовата секция в училищния оркестър имаше две момичета и дванайсет момчета. Тя беше най-отпред, момчетата се нареждаха на следващите дванайсет места. (Последно беше другото момиче, което беше със смесена индианска кръв и идваше от затънтените покрайнини на щата, то натискаше средно ми вместо горно сол и спомагаше за хвърлянето на онази пелена от какофония, която засенчва всеки училищен оркестър.) Денис нямаше кой знае каква страст към музиката, но обичаше да е отличничка, а майка ѝ смяташе, че оркестърът е полезен за децата. Инид харесваше дисциплината там, приповдигнатото настроение, патриотизма. Като малък Гари също беше нелош тромпетист, а Чип (за кратко, кудкудякащо) се пробва да свири на фагот. Денис, когато ѝ дойде времето, поиска да поеме по стъпките на най-големия си брат, но според Инид малките момичета и тромпетът не си подхождаха. На момичетата подхождаха флейтите. Денис обаче не се задоволяваше да се надпреварва с момичетата. Тя настоя на тромпета, Алфред я подкрепи и накрая Инид се сети, че може да спести пари за наем на инструмент, ако Денис използва стария тромпет на Гари.

За съжаление, за разлика от нотните листове, чертежите, които Денис трябваше да копира и архивира онова лято, бяха неразбираеми за нея. Тъй като нямаше как да се съревновава с чертожниците, тя се съревноваваше с момчето, работило в отдела предишните две лета, Алан Джамборец, синът на юрисконсулта на компанията; а понеже нямаше как да измери свършеното от Джамборец, се нахвърляше на задачите с несравним хъс.

– Опа, Денис! По дяволите! – подвикна потящият се тексасец Ларидо Боб, докато тя режеше и сравняваше хелиографските копия на чертежите.

– Какво?

– По-кротко, подметките ти запушиха.

– На мен ми е приятно – отвърна тя. – Влезеш ли в ритъм...

– Ама въпросът е – възрази Ларидо Боб, – че може да оставиш малко и за утре.

– А, не ми е чак толкова приятно.

– Е, хубаво, ама сега поспри малко, пийни кафе. Чуваш ли?

Влачещите се по коридора чертожници подхвърляха:

– Време за кафе!

– Количката със закуските минава!

– Време за кафе!

Денис обаче не спираше.

Ларидо Боб беше най-долу в йерархията и на неговите плещи се падаше черната работа, когато нямаше помощник да го отмени. Беше нормално да се притесни, че Денис – и то пред погледите на шефовете – изпълнява за половин час задачите, за които той обичаше да отделя цели предобеди, предъвквайки спокойно пурата си „Суишър Суит“. Само че Ларидо Боб беше убеден, че човек се ражда със своя съдба и нищо не може да го промени. За него работливостта на Денис беше просто доказателство, че тя е дъщеря на баща си и че не след дълго девойката ще е на ръководна позиция, също като баща си, докато той, Ларидо Боб, ще продължи да влачи чиновническите си задължения със скорост, която би могъл да очакваш от човек, на когото съдбата му е отредила точно това място. Освен това той смяташе, че жените са ангели, а мъжете са окаяни грешници. Ангелът, за който беше женен, разкриваше сладката си великодушна същност най-вече като му прощаваше пристрастеността към тютюна и като хранеше и обличаше четири деца с малката му заплата, но Ларидо изобщо не беше изненадан, когато се оказа, че вечната женственост притежава неподозирани умения и в сферата на надписването и подреждането по азбучен ред на хилядите кашони с подлепени върху картон микрофилми. За него Денис беше едно „прекрасно и убаво“ създание. Не след дълго той започна да подпява популярна мелодия („О, Денис, защо го направи?“), когато тя идваше сутрин и когато се връщаше от обедната си почивка в градската градинка от другата страна на улицата.

Началникът на чертожниците Сам Боерлайн каза на Денис, че другото лято ще трябва да ѝ плащат да не идва, тъй като била свършила работа за двама.

Ухиленият арканзасец Ламар, който носеше големи дебели очила и имаше черни петна по челото, я попита дали баща ѝ я е предупредил какви негодници са мъжете в чертожния отдел и как за нищо не стават.