Джонатан Франзен - Поправките

Усещаше проблема с тялото си. Изобилието ѝ от дарби и възможности в сравнение с Дон Армур се проявяваше под формата на раздразнение, на незадоволеност, което погалването по по-чувствителните места можеше да поуталожи, но не и да премахне задълго.

След обяда тя отиде в архивната зала, където оригиналите на схемите на сигнализационните линии се съхраняваха в шест стоманени шкафа с тежки капаци, приличащи на елегантни контейнери за боклук. С годините големите картонени папки вътре се бяха препълнили, между издутите им корици се криеха изпаднали откъде ли не случайни чертежи и на Денис беше възложена приятната за нея задача да въведе ред. Чертожниците, които идваха в архива за справка, работеха покрай нея, докато тя надписваше наново папки и изравяше отдавна загубени чертежи. Най-големият шкаф беше толкова дълбок, че се наложи да легне по корем на съседния, голите ѝ бедра настръхнаха от студения метал, и да протегне ръце напред, за да стигне дъното. Пусна извадените чертежи на пода и посегна за още. Когато отново вдигна глава, видя, че Дон Армур е коленичил до шкафа.

Мускулестите му като на гребец рамене опъваха сакото. Денис не го беше усетила да влиза. В момента разглеждаше нагънат на хармоника лист, схема на сигнална кула на 101.35 миля по линията до Маккук, нарисувана на ръка от Ед Албърдинг през 1956 година.

– Ед е бил хлапе, когато го е чертал. Красива работа.

Денис слезе от шкафа, поглади полата и отупа прахоляка от ръцете си.

– Не бива да го тормозя толкова – продължи Дон. – Той е много по-талантлив от мен.

Той като че ли не мислеше за Денис толкова, колкото тя за него. Разгъна друг чертеж, а тя стоеше и гледаше момчешки разрошената му стоманеносива коса. Пристъпи крачка напред и се наклони над него, закривайки светлината с гърдите си.

– Затуляш ми – рече той.

– Искаш ли да вечеряш с мен?

Дон въздъхна тежко. Раменете му увиснаха.

– Трябва да отида до Индиана за почивните дни.

– Добре.

– Но ще си помисля.

– Хубаво. Помисли си.

Гласът ѝ беше овладян, но коленете ѝ трепереха, когато тръгна към тоалетната. Заключи се в една кабинка и дълго остана там, навън тихо звънна камбанката на асансьора и следобедната количка със закуски излезе и отмина. Всъщност не знаеше какво я притеснява толкова. Погледът ѝ се спираше някъде – на хромираното резе на вратата, на стената или на парче хартия на пода – и изведнъж тя се улавяше, че се е взирала в продължение на минути и не си е мислела за нищо. Нищо. Нищо.

Пет минути преди края на работния ден, когато вече почистваше архивната зала, широкото лице на Дон Армур изгря над рамото ѝ, клепачите му натежаваха сънено зад очилата.

– Денис, хайде да те водя на вечеря.

Тя бързо кимна.

– Добре.

Хенри Дюзинбер и неговите ученици театрали обичаха да ходят в едно старомодно заведение в запуснатия, беден и черен район на север от центъра. Денис нямаше апетит и си взе само студен чай и пържени картофи, но Дон Армур си поръча плато хамбургер и млечен шейк. Седнал, приличаше на жаба. Когато се накланяше към чинията, главата му потъваше в раменете. Дъвчеше бавно, насмешливо. Със същата насмешливост мяташе дежурни усмивки из залата. Побутна очилата си нагоре на носа, ноктите му бяха изгризани до живеца.

– Не бях идвал тук – рече той.

– Тези няколко преки не са опасни.

– Да, за теб. Мястото усеща дали се страхуваш. Ако не те е страх, те оставя на мира. Само че аз долавям опасността. Ако бях отишъл на някоя такава улица, когато бях на твоите години, щеше да се случи нещо неприятно.

– Защо?

– Просто е така. Изведнъж пред мен ще се появят трима непознати, които ме мразят и в червата. Както и аз тях. Ако си успял и щастлив човек, дори не можеш да видиш този свят. Хората като теб минават направо през него. Той чака такива като мен, дето да ми съдере кожата от бой. Ще ме подуши от миля разстояние.

Дон Армур имаше голям американски седан, подобен на този на майката на Денис, само че по-стар. Търпеливо го изкара на главния път и бавно пое на запад, като с наслада се отпусна зад волана с изражението „Какво да направя, колата ми не върви“, докато от двете му страни профучаваха автомобили.

Денис го насочи към къщата на Хенри Дюзинбер. Слънцето все още грееше ниско на запад над облицованата с шперплат спирка, когато тя изкачи стъпалата на верандата. Дон Армур гледаше дърветата наоколо, сякаш тук, в този квартал, дори и те бяха някак по-хубави, по-скъпи. Денис протегна ръка към мрежата и в този момент осъзна, че вратата зад нея е отворена.