Джонатан Франзен - Поправките

Надвесеното над нея лице на Дон Армур беше като лъвска глава, тиквен фенер. Когато се изпразни, той изрева. Затихващите му въздишки следваха една след друга, почти се наслагваха. Ох, ох, ох, ох. Денис за първи път чуваше подобни звуци.

Кръвта беше правопропорционална на болката, която не беше малко, и обратнопропорционална на насладата, която беше основно във въображението ѝ.

В тъмното, след като измъкна един мръсен пешкир от коша за пране в шкафа в коридора, Денис стисна юмрук победоносно – беше се простила с девствеността, преди да отиде в колежа.

Далече не толкова я радваше присъствието на огромния и леко окървавен мъж в леглото ѝ. То беше единично и тясно, през целия си живот тя не беше спала в друго, а сега беше страшно уморена. Може би заради това се изложи така, застана в средата на стаята с хавлия на кръста и изведнъж захлипа. По-точно: заплака.

Дон Армур стана и я прегърна, не ѝ се скара, че се държи като дете, и това я преизпълни с благодарност към него. Сложи я да легне, намери ѝ горнище на пижама, помогна ѝ да се облече. Коленичи до леглото, придърпа завивката над рамото ѝ я погали по главата, както сигурно галеше дъщерите си. Не спря, докато тя не започна да се унася. След това обаче изведнъж ласките се прехвърлиха към места, които едва ли си позволяваше да докосва при дъщерите си. Денис се опита да задържи унеса си, но той ставаше по-настойчив, по-груб. Ту я гъделичкаше, ту я боцкаше, но когато тя се осмели да изхленчи, за първи път се сблъска с усещането за мъжки пръсти около врата си, които накланяха главата ѝ надолу.

За щастие, след като свърши, той не остана да пренощува. Излезе от стаята, а Денис лежеше замряла и напрягаше слух, чакаше да види дали ще се върне. Накрая – в просъница – чу щракването на входната врата и воя на стартера на голямата му кола.

Спа до обяд и се къпеше в банята на долния етаж, мъчейки се да осъзнае какво е сторила, когато отново чу входната врата. Гласове.

Набързо оплакна косата си, уви се в хавлия и изскочи от банята. Баща ѝ лежеше във всекидневната. Майка ѝ бършеше хладилната чанта на мивката.

– Денис, не си хапнала от вечерята, която ти оставих! – извика Инид. – Изобщо не си я докоснала!

– Мислех, че си идвате утре.

– Фон дю Лак не беше това, което очаквахме – отвърна Инид. – Не знам какво толкова са го харесали Дейл и Хъни. Голямо разочарование.

В подножието на стълбите лежаха два куфара. Денис изтича покрай тях и връхлетя в стаята си, от прага се виждаха опаковки от презервативи и кървави чаршафи. Затвори вратата.

Лятото ѝ беше опропастено. Беше ужасно самотна както на работата, така и у дома. Скри окървавените чаршафи и пешкира в гардероба си, макар да нямаше търпение да се отърве от тях. Инид обаче беше наблюдателна по природа и разполагаше с хиляди свободни синапси, които да следят всевъзможни дреболии, като например кога е менструацията на дъщеря ѝ. Денис се надяваше да излезе виновно с похабения пешкир и чаршафите в подходящия момент след две седмици, но майка ѝ имаше свободен мозъчен капацитет да брои бельото.

– Един от хубавите пешкири с монограм ми се губи.

– О, да му се не види, забравих го на басейна.

– Денис, защо си взела хубав пешкир с монограм, след като имаме толкова други хавлии... Точно този да загубиш! Обади ли се на басейна?

– Ходих да го търся.

– Тези пешкири са скъпи!

По принцип Денис не допускаше подобни грешки и несправедливото натякване нямаше да я подразни толкова, ако обслужваше някоя по-възвишена цел – ако Денис можеше да отиде при Дон Армур да му разкаже със смях думите на майка си и да потърси утехата му. Но тя не го обичаше и той не я обичаше.

В службата приятелското отношение на другите чертожници ѝ се струваше подозрително; то като че ли задължително водеше към леглото. Дон Армур беше толкова смутен – или дискретен, – че не я поглеждаше в очите. Прекарваше дните си в нещастна апатия заради братята Врот и враждебност към всички наоколо. В работата за Денис не беше останало нищо друго освен работа и сега скучните задачи ѝ тежаха, сега ги мразеше. В края на деня очите и вратът я боляха от преглъщането на сълзи и темпото, което може да поддържа с лекота само един щастлив човек.

Виж какво става, казваше си тя, когато действаш импулсивно. Беше смаяна, че е отделила само два часа за размисъл, преди да вземе решение. Беше харесала очите и устните на Дон Армур, беше решила, че му дължи това, което той иска – и май това беше всичко. Беше ѝ се изпречила съблазнителна възможност („Може да изгубя девствеността си довечера!“) и тя я беше сграбчила веднага.