Джонатан Франзен - Поправките

Тъй като в чертожната нямаше жени (освен Денис), колегите ѝ придумаха секретарката на инженерите да приготви прощална торта. Тя пристигна на последния ѝ работен следобед.

– Смятам, че постигнахме голяма победа – заяви Ламар, дъвчейки, – че най-накрая те накарахме да си вземеш почивка за кафе.

Ларидо Боб бършеше очи с носна кърпа с размерите на калъфка за възглавница.

Вечерта в колата Алфред я поздрави:

– Сам Бойерлайн ми каза, че не е виждал по-добър служител от теб.

Денис не отговори.

– Направила си им голямо впечатление. Отворила си им очите как може да работи едно момиче. Не ти го казах, но в началото те не бяха сигурни, че искат да вземат момиче за лятото. Сигурно са очаквали много бъбрене и нищо по същество.

Възхищението на баща ѝ ѝ беше приятно. Но доброто му отношение, както и доброто отношение на чертожниците (с изключение на Дон Армур), не можеше да я развълнува. То като че ли падаше върху тялото ѝ, отнасяше се някак към него, и то се бунтуваше.

„Денис, защо го направи?“

– Така или иначе – приключи баща ѝ, – вече вкуси от живота в реалния свят.

Докато не пристигна във Филаделфия, очакваше с нетърпение да замине за университет близо до Гари и Каролин. Голямата им къща на „Семинол Стрийт“ ѝ напомняше за дома, но без тамошните неприятности, а Каролин, която беше толкова красива, че Денис си глътваше езика, когато се изправеше пред нея, винаги я успокояваше, че има всички основания да се чувства подлудена от майка си. Но към края на първия семестър в колежа тя откри, че на всеки три съобщения на Гари на телефонния секретар, отговаря с едно. (Веднъж, само веднъж имаше съобщение и от Дон Армур, което тя също така подмина.) Отклоняваше предложенията на брат си да я вземе от общежитието и да я закара там след вечеря. Оправдаваше се, че има много за учене, но вместо да седне да учи, гледаше телевизия с Джулия Вре. Това беше истински хеттрик на гузната съвест: чувстваше се зле, че лъже Гари, още по-зле, че занемарява задълженията си, а най-тежко ѝ беше, че пречи на Джулия. Денис винаги можеше да остане да чете цяла нощ, но след десет вечерта Джулия не ставаше за нищо. Тя се носеше като кораб без платна и без рул. Не можеше да обясни защо програмата ѝ за есенния семестър се състои от първо ниво италиански, първо ниво руски, източни религии и теория на музиката; обвиняваше Джулия, че е ползвала чужда помощ при подбора на балансираната академична диета от английски, история, философия и биология.

Денис пък ревнуваше „мъжете“ в живота на Джулия. В началото и двете бяха подложени на обсада. По-голямата част от първокурсниците и второкурсниците, които стоварваха с трясък таблите си на масата им в столовата, бяха от Ню Джърси. Лицата им бяха като на мъже на средна възраст, гласовете им бяха като йерихонски тръби и с тях те сравняваха програмата по математика или си припомняха за последното ходене до Рехоба Бийч и как са се отрязали там. Имаха само три въпроса към Джулия и Денис: 1) „Как се казваш?“; 2) „В кое общежитие си?“; и 3) „Ще дойдеш ли на купона в петък?“. Денис беше смаяна от грубостта на това сбито препитване, но още по-силно се изненадваше от това, че Джулия хлътваше по тези, родени в Тийнек, младежи с огромни електронни часовници и сключени вежди. Джулия беше постоянно нащрек като катеричка, убедена, че всеки човек носи парче сух хляб в джоба си. На тръгване от някой купон тя свиваше рамене и заявяваше: „Той има наркотици, така че отивам с него“. Денис започна сама да учи в петък вечерта. Сдоби се със славата на ледена кралица, заговори се дори, че е лесбийка. Липсваше ѝ способността на Джулия да се разтопи, когато в три сутринта целият футболен отбор заподвикваше името ѝ под прозорците. „Толкова ме е срам!“ – стенеше Джулия в щастлива агония, докато надничаше през пуснатата щора. „Мъжете“ отвън дори и не подозираха колко радост ѝ носеха и затова, според строгата гимназистка преценка на Денис, не заслужаваха да я вкарат в леглото си.

Следващото лято Денис прекара в Хемптънс с четири от разюзданите си съквартирантки, като лъжеше родителите си за абсолютно всяко нещо. Спеше на пода и изкарваше добри пари с миене на чинии и обща работа в кухнята в „Ин“ в Куог, където работеше рамо до рамо с красиво девойче от Скарсдейл, Сузи Стърлинг, и се влюби в готварския живот. Привличаха я стоенето до късно, напрежението, красотата на продуктите, както и пълното спокойствие, което цареше под суматохата. Добрият екип беше като избрано от самия теб семейство, в което всички са равнопоставени в малкия горещ свят на кухнята, всеки готвач си имаше странности, скрити в миналото или в характера му, и макар да се потяха един до друг, отделните членове на семейството се радваха на свобода и лично пространство: ето това най-много ѝ харесваше.