Джонатан Франзен - Поправките

Впрегна цялата си воля в задачата да не се чувства дебела и да мине на диета. Беше ѝ писнало от обеди и вечери, искаше само закуски. Копнееше за франзели, праскови, сухо козе сирене и кафе. Не можеше да гледа как Браян се наслаждава на храната. Мразеше Робин, задето имаше съпруг, на когото може да се довери. Мразеше я и заради грубото ѝ държане в Кейп Мей. Проклинаше я наум, наричаше я курва, заплашваше я, че ще изчука мъжа ѝ. Няколко пъти след вечеря се колебаеше дали да не престъпи личните си правила и направо да се нахвърли на Браян (той със сигурност щеше да се довери на преценката ѝ; ако му позволеше, щеше да скочи в леглото ѝ и запъхтян да ближе ръката ѝ), но пък се чувстваше потисната заради косата и дрехите си. Беше готова да се прибере у дома.

Две вечери преди заминаването, тя почука на вратата му да го повика за вечеря, а той я придърпа в стаята си и я целуна.

Не беше имало никакво предизвестие за тази промяна в намеренията му. Денис спокойно можеше да влезе в изповедалнята в главата си и да заяви: „Нищо не съм направила! Абсолютно нищо! Почуках на вратата и той ми падна на колене!“.

Коленичил, Браян притисна ръцете ѝ към лицето си. Тя го погледна, както преди толкова години беше погледнала Дон Армур. Желанието му беше като прохладен тропически дъжд за повехналата, напукана, телесно изтерзана Денис. Последва го покорно в леглото.

Естествено, бидейки отличник във всичко, Браян умееше и да се целува. Владееше лъкатушещия стил, който тя харесваше. Денис измърмори двусмислено: „Харесвам вкуса ти“. Пръстите му минаха по всички места, които тя очакваше да бъдат погалени. Денис разкопча ризата му. Облиза зърната му с резки движения на миеща се котка. Погали с опитна, извита длан издутината на панталона му. Беше красиво, похотливо игрива и го знаеше. Захвана се с токата, с качулчето и копчетата, после с ластика на боксерките, но постепенно в нея започна да се надига, първоначално едва забележимо, а сетне и ясно, и не само ясно, но и болезнено в натиска си върху перитонеума и очните ябълки, артериите и менингиите нарастващо усещане, приело образа на Робин, че това, което върши, е абсолютно нередно.

В ушите ѝ отекна гласът на Браян. Той вече беше стигнал до въпроса за предпазването. Погрешно беше приел притеснението ѝ за възторг, сгърчването ѝ за подкана. Тя разпръсна заблудата му, като се изтърколи от леглото и се сви в ъгъла на хотелската стая. Каза, че не може да го направи.

Браян мълчаливо седна. Денис хвърли крадешком поглед и се увери, че е надарен точно както можеше да се очаква от мъж, който има всичко. Подозираше, че скоро няма да забрави пениса му. Щеше да се появява пред очите ѝ в най-неподходящи моменти, в съвсем различен контекст.

Тя му се извини.

– Не, права си – отвърна той, както винаги осланяйки се на преценката ѝ. – Чувствам се ужасно. Никога не съм постъпвал така.

– Само че аз съм – каза тя, за да не си помисли, че се е уплашила. – И то не веднъж. Но не искам повече.

– Да, разбира се, права си.

– Ако не беше женен... Ако не бях твоя служителка...

– Виж, ще го преодолея. Отивам в банята. Ще го преодолея.

– Благодаря.

„Какво ми става?“, помисли си част от нея.

Друг глас ѝ отговори: „За първи път в живота си постъпвам правилно“.

Прекара четири нощи сама в Елзас и отлетя за къщи от Франкфурт. Отиде да провери докъде е стигнал екипът на Браян с „Генератора“ по време на отсъствието ѝ и остана смаяна. Вътрешната зала вече беше оформена, бетонната плоча беше излята. Виждаше се какъв ще е крайният ефект: ярък мехур модерност в сумрака на паметник на индустрията. Макар че вярваше в готварските си умения, грандиозното пространство я притесняваше. Съжаляваше, че не беше настояла за по-обикновено място, където да изпъкнат ястията ѝ. Чувстваше се прелъстена и изоставена, сякаш Браян тайно се надпреварваше с нея за вниманието на света. Сякаш през цялото време, по своя приветлив приятелски начин, се е домогвал да направи ресторанта свой, а не неин.

В потвърждение на опасенията ѝ, образът на пениса му наистина я преследваше. Но в същото време тя все повече се радваше, че не беше позволила да ѝ го вкара. Браян разполагаше с много повече преимущества от нея. Беше мъж, беше богат, беше роден с връзки; не беше осакатен от ламбъртовски предразсъдъци и крайни мнения; беше аматьор и нямаше какво да губи, освен парите си, а за да успее, се нуждаеше само от добра идея и човек (тоест нея) за тежката работа. Какъв късмет беше извадила в онази хотелска стая, че беше разпознала в негово лице врага! Само две минути да се беше забавила и щеше да е загубена. Щеше да се превърне в поредното му завоевание, красотата ѝ щеше да отразява неговата неустоимост, талантът ѝ щеше да е само някакво допълнение към славата на ресторанта му. Какъв късмет беше извадила, какъв късмет!