Джонатан Франзен - Поправките

– Всъщност проектът е чисто егоистичен – каза Робин. – Винаги съм искала голяма градина, а сега терените в центъра на града пустеят. Но хлапетата, които имат нужда да работят с ръцете си и да научат вкуса на пресните плодове и зеленчуци, не го правят. Те са оставени да живеят сами, без надзор. Друсат се, чукат се или ги затварят в класната стая до шест вечерта пред някой компютър. Макар че все още са достатъчно малки да им е забавно да си играят в пръстта.

– Едва ли е толкова забавно като наркотиците и секса.

– Може би е така за деветдесет процента от тях. Но аз искам да има нещо за останалите десет процента. Някаква алтернатива, която не е свързана с компютри. Искам Шиниъд и Ерин да общуват с деца, които не са като тях. Да се научат на труд. Да знаят, че работата не е само щракане с мишката.

– Това е достойно за възхищение.

– Все тая – измърмори Робин, която погрешно беше изтълкувала забележката ѝ.

Денис седна на опакована в найлон бала с торф, докато Робин се измие и преоблече. И може би защото можеше да преброи на пръстите на едната си ръка есенните съботни вечери, прекарани извън кухнята, откак беше навършила двайсет, или пък защото някаква сантиментална част от нея все пак харесваше идеала за равенство, който Клаус фон Кипел намираше за толкова фалшив в Сейнт Джуд, определението, което ѝ се въртеше в главата за родената и израсла в централните части на Филаделфия Робин Пасафаро, беше „провинциалистка от Средния запад“. Под което всъщност разбираше „изпълнена с надежда, ентусиазъм и усещане за принадлежност към общността“.

Вече като че ли не се интересуваше толкова дали ще бъде харесана. Оказа се, че тя е тази, която харесва. Когато Робин излезе и заключи, Денис я попита дали има време да вечерят.

– Браян и баща му заведоха момичетата да гледат „Филис“ – отвърна Робин. – И сигурно пак ще се натъпчат с боклуци на стадиона. Така че, да, свободна съм. Може да вечеряме.

– Имам храна вкъщи – предложи Денис. – Нещо против?

– Каквото и да е. Все тая.

По принцип, ако един главен готвач те покани на вечеря, трябва да се почувстваш поласкан и веднага да го покажеш. Но Робин упорито отказваше да прояви интерес.

Беше се стъмнило. „Катрин Стрийт“ ухаеше на последната събота от бейзболния сезон. Докато вървяха на изток, Робин разказа историята на брат си Били. Денис вече я беше чула от Браян, който обаче беше пропуснал някои подробности.

– Чакай малко – рече тя, – Браян е продал компанията си на корпорация У., а след това Били е нападнал един от вицепрезидентите на У. и ти смяташ, че между двете има връзка?

– Да, за бога! – възкликна Робин. – Затова е толкова ужасно.

– Браян не го спомена.

Робин избухна пискливо:

– Не мога да повярвам! Та точно там е цялата работа! Боже мой! Типично в негов стил е да премълчи. Нали точно това може да му вгорчи живота, както вгорчава моя! Може да му попречи да се забавлява в Париж, да обядва с Харви Кайтел и така нататък! Не мога да повярвам, че не ти е казал.

– Ще ми обясниш ли какъв точно е проблемът?

– Рик Фламбърг ще бъде инвалид цял живот. Брат ми ще остане в затвора следващите десет-петнайсет години, тази ужасна компания корумпира училищата в града, баща ми е на антидепресанти, а Браян вика: „Хей, виж какво направи за нас корпорация У., дай да се преместим да живеем в Мендосино!“.

– Но ти не си сторила нищо лошо – отвърна Денис. – Не си виновна.

Робин се обърна и я погледна в очите.

– Какъв е смисълът на живота?

– Не знам.

– И аз не знам. Но не мисля, че е да спечелиш на всяка цена.

Вървяха мълчаливо. Денис, за която първото място все пак беше важно, мрачно си помисли, че на всичкото отгоре Браян си е намерил жена с принципи и дух.

Но освен това отбеляза, че все пак Робин не изглежда особено лоялна към съпруга си.

Във всекидневната на Денис не се бяха появили нови мебели, откак Емил Берже я беше опразнил преди три години. В състезанието им по саможертва в онези два сълзливи дни тя беше имала двойното преимущество да се чувства по-виновна от Емил и да се е съгласила да задържи къщата. В крайна сметка успя да го накара да вземе всичко, което харесваше или ценеше, и много други неща, които не харесваше, но можеше да са ѝ от полза.

Празнотата в дома ѝ отвращаваше Беки Хемърлинг. Къщата била „студена“, говорела за „себеомраза“, напомняла на „отшелническа килия“.

– Приятно и скромно – заяви Робин.

Денис я настани на половинката маса за пинг-понг, която ѝ служеше за кухненска, отвори бутилка вино за петдесет долара и се зае да я нахрани. Тя нямаше проблеми с теглото си, но ако ядеше колкото Робин, само след месец щеше да се търкаля. Гледаше смаяно как гостенката ѝ, размахвайки лакти, поглъща два бъбрека и домашно приготвена наденица, опитва подред от всичките салати с кисело зеле и маже с масло третата си дебела филия селски ръжен хляб.