Джонатан Франзен - Поправките

Не държеше да види Робин. В известен смисъл дори щеше да се получи по-добре да отбележи точка в своя полза, като остави Робин да разбере от Браян, че Денис си е направила труда да отиде до градината ѝ.

Стигна до парцел, зад чиято телена мрежа имаше камари тор и големи купчини повехнали зеленчуци. В дъното, край единствената останала на улицата къща, някой човъркаше камениста пръст с лопата.

Вратата на самотната къща беше отворена. Чернокожо момиче на двайсетина години седеше на бюро до диван с отвратителна тапицерия и черна дъска на колелца, върху която едно под друго бяха изписани имена (Латиша, Латоя, Тирел) и до тях имаше две колонки ИЗРАБОТЕНИ ЧАСОВЕ и ПАРИ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ.

– Търся Робин – каза Денис.

Момичето кимна към отворената задна врата на къщата.

– Отзад е.

Градината беше неугледна, но спокойна. Като че ли се отглеждаха единствено тикви и техните братовчеди, имаше и дълги редове лозници, а миризмата на тор, пръст и есенният ветрец навяваха спомени от детството.

Робин мяташе каменистата пръст в саморъчно направено сито. Ръцете ѝ бяха кльощави, а метаболизмът като на колибри и вместо да загребва пълни лопати, клъвваше по малко и начесто от пръстта. Носеше черна лента на главата и мръсна тениска с надпис „Качествена детска градина: плати сега, за да не плащаш после“. Не изглеждаше нито изненадана, нито зарадвана от появата ѝ.

– Сериозно начинание – рече Денис.

Робин сви рамене, държеше лопатата с две ръце, сякаш за да подчертае, че я чака работа.

– Искаш ли помощ?

– Не. Това трябваше да го свършат хлапетата, но долу край реката има мач. Само поразчиствам.

Удари ситото и пръстта се посипа през дупките. В мрежата останаха тухли и мазилка, буци катран от покриви, клончета от дяволско дърво, изсъхнали котешки изпражнения, парчета стъкло с етикети на „Бакарди“ и „Юнглинг“.

– И какво отглеждате?

Робин отново сви рамене.

– Нищо интересно.

– Е, например?

– Тиквички и тикви.

– Готвя и с едното, и с другото.

– Аха.

– Момичето кое е?

– Имам две помощнички на половин ден. Сара е второкурсничка в „Темпъл“.

– А хлапетата, които е трябвало да са тук?

– Те са на по дванайсет-шестнайсет години от квартала. – Робин свали очилата и обърса потта от лицето с мръсния ръкав. Денис беше забравила или по-скоро никога не беше обръщала внимание колко красива е устата ѝ. – Получават минимални надници плюс зеленчуци, плюс дял от приходите, ако изобщо успеем да продадем нещо.

– Удържаш ли си за разходите?

– Няма да остане нищо.

– Ясно.

Робин извърна глава към редицата умрели къщи с ръждясали тенекиени стрехи от другата страна на улицата.

– Браян казва, че си много амбициозна.

– Така ли?

– Твърди, че не би искал да се изправи срещу теб.

Денис потръпна.

– Не си представял да ти е подчинен.

– Няма такава опасност.

– Нито пък да играе на думи с теб.

– Аха.

– Или на „Стани богат“.

Добре, ясно.

Робин дишаше тежко.

– Все тая.

– Да, все тая.

– Да ти кажа защо не дойдох в Париж. Смятам, че Ерин е още малка. На Шиниъд ѝ беше приятно в художествения лагер, а аз имах страшно много работа тук.

– Разбирам.

– А вие щяхте да си говорите за храна по цял ден. Пък и Браян каза, че пътуването е служебно. Така че...

Денис вдигна очи от пръстта, но не успя да погледне Робин в очите.

– Да, беше служебно.

Робин с треперещи устни промълви:

– Все тая!

Флотилия от облаци с медно дъно, цял комплект „Ривър Уеър“ 42, се оттегляха на северозапад над гетото. За миг синият фон на небето посивя и се сля със слоестите облачни формации пред него, нощта и денят застинаха в равновесие.

42Стара марка готварски съдове. – Б. пр.

– Знаеш ли, аз не си падам много по мъжете.

– Моля?

– Вече не спя с мъже. Откак се разведох.

Робин се намръщи, като че ли не можеше да схване смисъла.

– Браян знае ли го?

– Не знам. Не съм му казвала.

Тя осмисли думите ѝ и избухна в смях.

– Ха-ха-ха! Хи-хи-хи!

Смееше се с цяло гърло, малко просташко, но в същото време, помисли си Денис, прекрасно. Смехът отекна в къщите с ръждясали стрехи.

– Горкият Браян! – поклати глава Робин. – Горкият Браян!

Веднага стана по-сърдечна. Остави лопатата и разведе Денис из градината – „моето малко омагьосано царство“. След като видя, че посетителката я слуша внимателно, рискува да покаже ентусиазъм. Ето тук щяла да бъде лехата с аспержи, онези два реда млади круши и ябълки се надявала да оформи за ниско бране, там бил късният слънчоглед, а зад него имало тикви и къдраво зеле. Това лято била заложила само на сигурно с надеждата да зариби ядро от местни младежи и да им се отплати за неблагодарната работа по подготовката и оформянето на лехите, опъването на маркучите, прокарването на вадите, свързването с бидоните за дъждовна вода на покрива.