Джонатан Франзен - Поправките

Когато се прибра във Филаделфия, кухнята на „Генератора“ най-сетне беше оборудвана. Животът на Денис се върна към обичайния си налудничаво забързан ритъм, тя събра и обучи екипа си, покани финалистите от надпреварата за сладкари да премерят сили в състезание един срещу друг, решаваше хиляди проблеми с доставките, менюто, храната и цените. По отношение на грандиозната архитектура ресторантът напълно оправдаваше страховете ѝ, но за първи път в кариерата си Денис беше изготвила съвсем сама меню и в него имаше поне двайсет призьора. Храната беше тристранен разговор между Париж, Болоня и Виена, конферентен диалог със Стария континент с нейната запазена марка – поставяне на акцент върху вкуса, вместо върху външния блясък. Видя Браян отново на живо – през последните дни беше свикнала да си го представя през погледа на Робин – и си спомни колко го харесваше. В известна степен се пробуди от бляна си по покоряване. Докато шеташе покрай печката „Гарланд“, гонеше хората си и остреше ножовете, си мислеше колко вярна е поговорката: „Празните ръце работят за дявола“. Ако се трудеше усилено, както предписваше Бог, нямаше да има време да тича след чужди жени.

Превключи на режим на пълно избягване, стоеше в кухнята от шест сутринта до полунощ. С всеки изминал ден далече от омаята на тялото на Робин и неговата топлина, нарастваше готовността ѝ да си признае колко не харесва притеснителността на Робин, грозната ѝ прическа и долнопробните дрехи, скърцащия като ръждясали панти глас и насиления смях, цялостната ѝ неготиност. Сега Денис разбираше по-добре благосклонното пренебрежение на Браян към съпругата му, обезоръжаващата нагласа „Да, Робин е страхотна“. Робин наистина беше страхотна, но въпреки това, ако си женен за нея, би се нуждал от малко почивка от трескавата ѝ енергичност, би се наслаждавал на няколко дни сам в Ню Йорк, Париж, Сънданс...

Само че вече нямаше връщане назад. Хвърлените от Денис семена на изневярата бяха покълнали в благодатна почва. Робин започна да я преследва и настойчивостта ѝ беше още по-дразнеща заради срамежливостта и извиненията, които я придружаваха. Идваше в „Генератора“. Водеше я на обяд. Обаждаше ѝ се в полунощ и бъбреше за изключително досадни теми, от които навремето Денис се беше преструвала, че се интересува. Издебваше я у дома в събота следобед и пиеха чай на сгънатата маса за пинг-понг, червеше се и хихикаше.

Докато чаят изстиваше, част от Денис си мислеше: „По дяволите, тя май наистина е хлътнала по мен!“. Представяше си – като реална заплаха или надвиснала беда – кошмарните обстоятелства: „Тя иска секс всеки ден“. И също така: „Боже господи, как само се храни!“. Или: „Не съм лесбийка!“.

Но в същото време друга част тръпнеше – в буквалния смисъл на думата – от желание. За първи път виждаше толкова ясно каква болест е сексът, каква сбирщина от телесни симптоми, никога преди не беше вехнала и линяла по някого, както сега по Робин.

При едно затишие в разговора, под масата за пинг-понг Робин сграбчи обутия в елегантна обувка крак на Денис между своите очукани бели кецове с лилаво-оранжеви лентички. След миг се пресегна и хвана ръката ѝ. Лицето ѝ пламна, все едно беше получила удар.

– Ъъъ... – измънка тя, – мислех си...

„Генераторът“ отвори врати на 23 май, точно година, откак Браян беше започнал да плаща високата заплата на Денис. Откриването закъсня с една седмица, така че Браян и Джери Шварц да могат да посетят фестивала в Кан. Докато го нямаше, Денис се отплащаше на щедростта и доверието му, като всяка вечер отиваше на „Панама Стрийт“ и спеше с жена му. Струваше ѝ се, че ѝ е останал мозък колкото в телешка глава от някое от съмнителните месарски магазинчета на „Девета“, но не беше толкова уморена, колкото си мислеше в началото. Една целувка и докосване по коляното бяха достатъчни да събудят тялото ѝ. Чувстваше се въодушевена, съживена, пришпорвана от призрака на всяка плътска изневяра, която беше отказала по време на брака си. Затваряше очи, надвесена над гърба на Робин, полагаше глава между лопатките ѝ, ръцете ѝ обхващаха гърдите на Робин, които бяха кръгли, плоски и неочаквано леки; все едно беше котенце, играещо си с два тампона за грим. Дремваше няколко часа и след това се изсулваше изпод чаршафите, отключваше вратата, която Робин вечер залостваше, за да не ги изненадат Ерин или Шиниъд, и треперейки, се прокрадваше навън във влажната филаделфийска зора.

Браян беше пуснал реклами за „Генератора“ в местните седмични и месечни издания, а след това клюката бързо тръгна и по интернет, но двайсет и шестте резервации за обяд и четирийсет и петте за вечеря в първия ден не представляваха никакъв проблем за кухнята на Денис. Остъкленият салон, увиснал в синкавия отблясък на ефекта на Черенков, беше за 140 маси, Денис беше готова да посреща по 300 души на вечер. Браян, Робин и момичетата дойдоха да вечерят в събота и за кратко се отбиха в кухнята. Денис направи добро впечатление с непринуденото си държане с момичетата, а Робин, която изглеждаше страхотно с алено червило и къса черна рокля, вдигна акциите на Браян.