Джонатан Франзен - Поправките

Инид настръхна.

– Мъжът, когото ще екзекутират – продължи Силвия Рот, – уби дъщеря ни.

– О, не!

В ясния син взор на Силвия виждаше красиво, мило живо същество, което обаче не беше човек.

– С Тед дойдохме на круиза, защото имаме проблем с тази екзекуция. Имаме проблем един с друг.

– Не! Какви ги говориш? – Инид потрепери. – Не, не искам да слушам повече! Не искам!

Силвия прие спокойно тази непоносимост към тайната си.

– Извинявай. Не е честно да ти се нахвърлям така. Май е по-добре да вървим да си лягаме.

Само че Инид бързо възвърна самообладанието си. Не биваше да пропуска шанса да стане довереничка на новата си приятелка.

– Разкажи ми всичко – рече тя. – Ще те изслушам. – Положи ръце в скута като примерен слушател. – Продължавай, моля те.

– В такъв случай, другото, което трябва да знаеш, е, че съм художник на оръжия. Рисувам оръжия. Наистина ли искаш да чуеш всичко?

– Да – кимна нетърпеливо и мъгляво Инид. Джуджето, забеляза тя, използваше стълба, за да смъква бутилките. – Интересно...

В продължение на години, обясни Силвия, се занимавала с литографии като аматьор. Имала си слънчево ателие в дома си в Чадс Форд, гладък литографски камък и немски комплект от двайсет игли и тушове, и членувала в художествената гилдия в Уилмингтън, на чиито изложения два пъти в годината продавала декоративни литографии за по четирийсет долара, а през това време най-малкото ѝ дете, Джордан, пораснала от мъжкарана в независима млада жена. След това Джордан била убита и в продължение на пет години Силвия литографирала, щрихирала и рисувала само оръжия. Година след година само оръжия.

– Ужасно, ужасно – измърмори с нескрито неодобрение Инид.

Стволът на изпочупената от вятъра магнолия пред ателието на Силвия ѝ приличал на цев и приклад. Всяка човешка форма се превръщала в ударник, предпазител, барабан, спусък. Която и да било абстракция можело да бъде трасиращ огън или пушек от барут, или взривяващ се куховръх куршум. Подобно на света, тялото било богато на възможности и както куршумът може да прониже всяка частица от този малък свят, така и във всяко нещо от големия свят можело да се види някакво оръжие. Дори и малкото шарено бобче било като късоцевен пистолет, или пък снежинката като картечница. Силвия не била луда, можела да се насили да нарисува кръг или да щрихова роза. Но копнеела да рисува оръжия. Оръжия, стрелби, амуниции, снаряди. С часове предавала с молив блясъка на никелираните части. Понякога рисувала дланите и китките си и по-нагоре чак до лактите така, както смятала, че трябва да са поставени (тъй като никога не била докосвала оръжие), за да държат полуавтоматичен пистолет „Пустинен орел“, деветмилиметров „Глок“, автомат М-16 със сгъваем алуминиев приклад и всякакви други странни оръжия от каталозите, които криела в кафяви пликове в слънчевото си ателие. Отдала се на порока на адското си занимание като изгубена душа (макар че Чадс Форд, плашливите коприварчета, осмелили се да се покажат от Брендивин, ароматът на напечени от слънцето папури и гниещи райски ябълки, който октомврийският вятър носел от близките долини, категорично отказвали да се оставят да ги превърне в адски пейзаж); мъчела се като Сизиф, всяка нощ унищожавала творенията си, разкъсвала ги, изличавала ги с терпентин. Стъквала буен огън във всекидневната.

– Ужасно – прошепна отново Инид. – Едва ли има по-лошо нещо за една майка.

Тя даде знак на джуджетото за по още един аквавит с дива къпина.

Сред необяснимите неща в манията ѝ били, продължи Силвия, че тя била отгледана в семейство на квакери и все още ходела на срещи на Кенет Скуеър; че всъщност Джордан била измъчвана и убита със здраво изкуствено въже за простиране, един пешкир, две телени закачалки, ютия на „Дженерал Илектрик“, голям назъбен нож за хляб на WMF, купен от „Уилямс Сонома“, т.е. нямало огнестрелно оръжие; че убиецът, деветнайсетгодишен младеж, на име Кели Уитърс, се предал на полицията във Филаделфия, без изобщо да бъде изваден пистолет от кобура; че благодарение на съпруга си, който в края на кариерата си като вицепрезидент на „Дюпон“ получавал баснословна заплата, разполагала с голям тежък джип, по който дори и при челен удар с фолксваген кабриолет не би останала и драскотина, както и с къща с шест спални в стила на кралица Ана, в чиято кухня и килер спокойно би се побрал целият апартамент на Джордан във Филаделфия, и се радвала на едва ли не безсмислено спокойствие и комфорт, като единствената ѝ задача, освен готвенето за Тед, буквално единствената, била да се възстанови от смъртта на Джордан; но въпреки това тя често пъти така се отнасяла в пресъздаването на плетениците по ръкохватката на някой пистолет или на вените на ръката си, че след това трябвало да шофира като луда, за да не изтърве часа си при лекаря, доктор на медицинските науки, в Уилмингтън, при когото ходела на терапия три пъти седмично; благодарение на сеансите с лекаря, доктор на медицинските науки, на посещенията си в сряда вечер на сбирките на родители на жертви на насилие, а в четвъртък на групата на възрастните жени, на четенето на стихове, романи и мемоари и на „вдъхновяващи“ книги, препоръчани ѝ от приятели, на работата си като доброволен асистент за физическа терапия в детската болница, Силвия успяла да се пребори с мъката, макар че страстта ѝ към рисуването на оръжия нараствала; не споменала за тази страст на никого, дори и на лекаря, доктор на медицинските науки, в Уилмингтън; приятелите и доброжелателите ѝ постоянно я призовавали да се „излекува“ сама чрез „изкуството“, а под „изкуство“ разбирали нейните декоративни гравюри и литографии; само че когато зърнела своя стара гравюра в банята или стаята за гости на свой приятел, тялото ѝ се сгърчвало от срам заради подражателския стил; по подобен начин и поради същите причини се свивала и когато зърнела оръжие по телевизията или в киното; с други думи, тайно в себе си била непоклатимо сигурна, че е станала истински художник, истински художник на оръжия, а фактът, че унищожавала всичко в края на деня, бил доказателство за това; била убедена, че Джордан, макар да имала бакалавърска степен по изящни изкуства, специалност рисуване, и магистърска степен по художествена терапия, и въпреки подкрепата вкъщи и частните уроци в продължение на двайсет години, не била добра художничка; след като постигнала тази обективна оценка за мъртвата си дъщеря, продължила да рисува оръжия и амуниции, но въпреки гнева и жаждата за отмъщение, които очевидно подсказвала трайната ѝ обсесия, нито веднъж за тези пет години не била нарисувала лицето на Кели Уитърс.