Джонатан Франзен - Поправките

Искала смъртта му въпреки неотдавнашното интервю във „Филаделфия Инкуайърър“, в което се кълняла, че убиването на нечие дете няма да ѝ върне нейното. Искала смъртта му въпреки религиозния плам, с който нейният лекар, доктор на медицинските науки, ѝ забранявал да тълкува смъртта на Джордан в религиозен смисъл – като Божие наказание за либералните ѝ възгледи или за либералното възпитание, с което отглеждала децата си, или за безсмисленото богатство. Искала смъртта му въпреки убеждението си, че смъртта на Джордан е случайна трагедия и че спасението не е в отмъщението, а в намаляване на общия брой на случайни трагедии в цялата страна. Искала смъртта му въпреки мечтата си за общество, което осигурява работа срещу прилично заплащане на млади мъже като него (така че да не би трябвало Уитърс да върже бившата си арттерапевтка за китките и глезените, за да я принуди да му каже кодовете на дебитната и кредитната си карта), общество, което слага прегради пред притока на наркотици в градските квартали (така че той да няма как да похарчи откраднатите пари за кокаин и съзнанието му да не е замъглено, когато се върне в апартамента на бившата си арттерапевтка, и да не продължи да се друса с кокаин и да я измъчва цели трийсет часа), общество, в което младите мъже могат да вярват в нещо повече от марковите потребителски стоки (така че Уитърс да не завижда толкова за кабриолета на бившата си терапевтка и да ѝ повярва, че е дала колата на една приятелка за почивните дни, и също така не би отдал толкова голямо значение на факта, че тя притежава две връзки ключове („Не можех да го преглътна – обяснил той в изтръгнатото насила, но все пак допустимо в съда признание, – толкова много ключове на масата в кухнята, представяте ли си? Не можех да го преглътна!“), и не би долепял многократно ютията „Леко и лесно“ по голата ѝ кожа, увеличавайки температурата от „Изкуствена материя“ на „Памук/Лен“, разпитвайки жертвата къде е паркирала кабриолета си, и не би прерязал гърлото ѝ в паниката си, когато приятелката ѝ минала в неделя вечерта да ѝ върне колата и третата връзка ключове), общество, което веднъж завинаги е сложило край на психическото насилие над деца (така че да е абсурдно признат за виновен в убийство да твърди непосредствено преди произнасянето на присъдата, че вторият му баща го бил горил с ютия, когато е бил малък – макар че в случая с Уитърс, който не можел да покаже белези от изгаряния, тези твърдения само подчертавали колко му липсва въображение като лъжец). Искала смъртта му, макар да била осъзнала, благодарение на терапията си, че надменната му усмивка е защитна маска, носена от самотно момче, заобиколено от хора, които го мразят, и че ако само му се била усмихнала с опрощаваща майчина усмивка, той можело да захвърли маската и да се разплаче с искрено разкаяние. Искала смъртта му, макар да знаела, че желанието ѝ ще налее вода в мелницата на консерваторите, за които фразата „лична отговорност“ позволявала да си затворят очите пред социалната несправедливост. Искала смъртта му, макар поради тези политически причини да не можела да присъства на екзекуцията му и да види със собствените си очи онова, което никое изображение не би могло да замени.

– Но не заради това – рече тя – дойдохме на този круиз.

– Така ли? – измърмори Инид, все едно сепната от сън.

– Да. Тук сме, защото Том не иска да признае, че Джордан е мъртва.

– Той да не...

– О, знае го – прекъсна я Силвия. – Но не говори за това. Той беше много близък с Джордан, в много отношение по-близък с нея, отколкото с мен. И скърбя за нея, не го отричам. Наистина скърбя. Плака, докато не остана без сили, накрая дори не можеше да стане от леглото. Но една сутрин просто го загърби. Заяви, че Джордан я няма и той не желае да живее в миналото. След Деня на труда щял да забрави, че тя е била убита. И всеки ден в края на август ми напомняше, че след Деня на труда нямало да говори за смъртта ѝ. Тед е много здравомислещ мъж. Той смята, че в цялата човешка история хората са губили деца и че прекаленото скърбене е глупаво и егоистично. Изобщо не се интересуваше какво ще стане с Уитърс. Проследяването на процеса било още един начин да не преодолееш убийството.

И така, в Деня на труда ми каза: „Може да ти се струва странно, но никога повече няма да обсъждам смъртта ѝ. Отбележи си го и не го забравяй. Нали ще го запомниш, Силвия? И няма да си мислиш, че съм полудял?“. Аз му отговорих: „Не ми харесва това, Том. Не го приемам“. Той отвърна, че съжалявал, но трябвало да го направи. На другия ден, когато се прибра от работа, споменах, че адвокатът на Уитърс твърди, че самопризнанията са били изтръгнати насила и че истинският убиец все още бил на свобода. А Тед ми се усмихна, както когато те баламосва нещо, и заяви: „Нямам представа за какво говориш“. Не издържах и се развиках: „Говоря за човека, убил дъщеря ни!“. Той обаче си държи на своето: „Никой не е убивал дъщеря ни, не желая да слушам повече за това“. Аз му казах: „Тед, от тая работа няма да излезе нищо“. „От коя работа?“ – попита той. „От твоето преструване, че Джордан не е мъртва“ – отговорих. И той отвърна: „Да, имахме дъщеря, а сега нямаме, така че сигурно е мъртва, но те предупреждавам, Силвия, не ми казвай, че е убита, разбра ли?“. И оттогава насетне, Инид, колкото и да настоявам, той не се отказва. На косъм съм да се разведем. На косъм. Само дето иначе той е безукорно мил с мен във всяко друго отношение. Не се ядосва, когато заговоря за Уитърс, просто ме прекъсва и го обръща на шега, все едно е някаква странна моя фикс идея. Държи се също като нашата котка, когато ми носи мъртво коприварче. Котката не знае, че не харесваш мъртви коприварчета. Тед иска да съм рационална като него, смята, че така ми помага, води ме на екскурзии и круизи и всичко е прекрасно, само дето за него най-ужасното нещо в живота ни изобщо не се е случило.