Джонатан Франзен - Поправките

Една октомврийска утрин всички тези необясними неща се стоварили отгоре ѝ накуп и след закуска Силвия на бегом изкачила стълбите към ателието си. На лист дебела хартия и с помощта на огледало, така че да се появи образът на дясната ѝ ръка, тя нарисувала лявата си с вдигнат палец и свити пръсти, гледани отзад от шейсет градуса. След това поставила в ръката късоцевен револвер, майсторски изпъкващ на преден план, чиято цев прониквала в стиснати устни, над които изписала с молив запечаталите се в паметта ѝ насмешливи очи на Кели Уитърс, чиято молба за помилване била отхвърлена неотдавна, без никой да пролее и една сълза. И тогава – след устните и очите – Силвия оставила молива.

– Време беше да продължа нататък – рече тя. – Осъзнах го изведнъж. Независимо дали ми харесва, или не, оцелелият и художникът съм аз, а не тя. Всички сме научени да мислим, че децата ни са по-важни от нас, и се мъчим да живеем чрез тях. Но на мен изведнъж ми писна. Утре може да умра, казах си, сега обаче съм жива. И мога да живея съзнателно. Платила съм си цената, свършила съм си работата и няма от какво да се срамувам.

И когато голямото събитие, голямата промяна в живота ти е само някакво прозрение... Не е ли странно? Нищо друго не се променя, само дето сега виждаш нещата различно и не те е толкова страх, не се тревожиш толкова и като цяло си по-силен. Невероятно е, че едно напълно невидимо нещо в главата ти може да ти се струва по-реално от всичко друго, което си изпитвал преди. Виждаш света по-ясно и го съзнаваш. И разбираш, че точно това означава да обичаш живота, точно това има предвид всеки, който говори за Бог. Такива мигове...

– Може би още едно? – рече Инид на джуджето, повдигайки чаша.

Почти не слушаше Силвия, но клатеше глава и мърмореше „О!“ и „А!“, докато съзнанието ѝ се полюшваше през замаята на алкохола в абсурдни размисли като какво ли ще да е да усети джуджето до бедрата и корема си, ако то я прегърне. Силвия се оказа твърде интелектуална и Инид имаше чувството, че се е сприятелила под някакъв лъжлив претекст, но докато не слушаше, все пак надаваше ухо, защото изпускаше няколко ключови подробности, например дали Кели Уитърс е чернокож и дали Джордан е била зверски изнасилена.

От ателието си Силвия отишла право в магазина „Уауа“ и си купила по едно от всички мръснишки списания там. Но те не били достатъчно вулгарни. Тя искала да види същинската „заварка“, самия акт. Върнала се в Чадс Форд и включила компютъра, който по-малкият ѝ син ѝ бил подарил, за да поддържат по-близка връзка след загубата на Джордан. Пощата ѝ била пълна с трупани от месец синовни писма, на които не обърнала внимание. За по-малко от пет минути открила това, което търсела – нужна ѝ била само кредитна карта, – и обикаляла с мишката по изображенията, докато не намерила точния ракурс на точния акт с точните актьори: чернокож, правещ свирка на бял мъж, камерата насочена над лявото бедро от шейсет градуса, ослепителният полумесец на дупето, на заден план неясни кокалчета на черни пръсти, стискащи тъмната страна на тази луна. Тя свалила картинката и я огледала на висока резолюция.

Била на шейсет и пет, а никога не била виждала такава сцена. Цял живот сътворявала образи, а не ценяла тяхната загадка. А сега тя била пред нея. Цялата тая работа в битове и байтове, единици и нули, стичащи се през сървъри в някой университет в Средния запад. Толкова трафик за едно нищо. Народ, залепнал за екрани и списания.

Зачудила се как е възможно хората да реагират на тези изображения, освен ако изображенията тайно не се приравняват на истинските неща. Не че изображенията били толкова въздействащи, по-скоро светът бил блед и немощен. Естествено, и в тази си немощ той можел да бъде ярък и жив, както в дните, когато слънцето напичало падналите ябълки в овощните градини и долината ухаела на сайдер, или в прохладните вечери, когато Джордан идвала за вечеря в Чадс Форд и гумите на кабриолета ѝ хрускали по чакъла на алеята; но светът ставал конвертируем само като изображение. Няма как нещо да влезе в главата ти, без преди това да се превърне в образ.

И при все това Силвия се изненадала от контраста между онлайн порното и недовършената ѝ рисунка на Уитърс. За разлика от обикновената похот, която може да бъде омиротворена от снимки или само от въображението, копнежът за отмъщение нямало как да бъде излъган. И най-яркият образ не би могъл да го утоли. Този копнеж изисквал смъртта на определена личност, слагането на край на нечия история. Както пишело в някои менюта: „Без право на замяна“. Тя можела да нарисува желанието си, но не и неговото сбъдване. И така най-накрая си признала истината: искала смъртта на Кели Уитърс.