Джонатан Франзен - Поправките

– Колко спечели? Май ти върви добре.

– Не съм сигурна, не броих.

Силвия се усмихна многозначително.

– Не ти вярвам. Обзалагам се, че си преброила всяка монета.

– Добре. – Инид се изчерви, новата ѝ приятелка толкова ѝ допадаше. – Сто и трийсет долара.

Портрет на Едвард Григ висеше в залата с истински позлатени орнаменти, които напомняха за разкоша на шведския кралски двор през осемнайсети век. Големият брой празни места потвърдиха подозренията на Инид, че повечето им спътници са от простолюдието. Тя беше пътувала на круизи, на които на класическите концерти се стоеше прав.

Макар че Силвия изобщо не изглеждаше впечатлена от музикантите, на Инид те се сториха прекрасни. Свиреха без ноти популярни класически мелодии като „Шведска рапсодия“ и откъси от „Финландия“ и „Пер Гинт“. По средата на „Пер Гинт“ втората цигулка позеленя и изскочи навън (морето наистина беше малко бурно, но Инид беше със здрав стомах, а Силвия си беше сложила лепенка) и след като се върна, успя да се включи, без да изпусне нито един такт. Двайсетте души публика изкрещяха:

– Браво!

На елегантния прием след това Инид похарчи 7,7 % от хазартната си печалба за касета със записи на квартета. Опита безплатната чаша „Шпьог“, шведски ликьор, който в момента се радваше на маркетингова кампания за 15 милиона долара. „Шпьог“ имаше вкус на водка, захар и репички, и всъщност точно от това беше направен. Докато другите гости реагираха с изненадан вид и укорителни погледи, Инид и Силвия се разкикотиха.

– Специалитет! – извика Силвия. – Безплатен „Шпьог“! Опитайте!

– Ммм, прекрасно! – Инид не можеше да си поеме дъх от смях. – „Шпьог“!

След това дойде ред на алеята за разходки „Ибсен“, където в десет вечерта беше насрочена среща за сладолед. В асансьора на Инид ѝ се струваше, че корабът не просто се люлее, а и изпитва някакво вътрешно съпротивление да се придържа към начертания курс, все едно на носа му се четеше изражението на човек, изпълнен с отвращение. На излизане от асансьора тя едва не падна върху един мъж, който лазеше по пода като половинка от дует ритащи се по кокалчетата шутове. На гърба на тениската му имаше шеговит надпис: „Размина се на косъм!“.

Инид прие сода със сладолед от един раздавач на храна с готварска шапка. След това положи началото на обмен на информация със Силвия, който бързо се превърна по-скоро в обмен на въпроси, отколкото на отговори. Инид имаше навика, щом усетеше, че семейството е щекотлива тема за някого, да човърка в раната неуморно. Беше готова по-скоро да умре, отколкото да си признае, че децата ѝ са я разочаровали, но като слушаше за пропадналите чужди деца – за техните мръсни разводи, злоупотреби с алкохол и наркотици, глупавите им инвестиции, – се чувстваше по-добре.

На пръв поглед Силвия Рот нямаше от какво да се срамува. И двамата ѝ синове бяха в Калифорния, единият се занимаваше с медицина, другият – с компютри, и двамата бяха женени. При все това те като че ли бяха парлива тема, която трябва да се избягва или по нея да се притичва на бегом.

– Значи, дъщеря ти е учила в „Суортмор“?

– Да, за малко – отвърна Инид. – Колко каза, петима внуци? Боже мой! На колко е най-малкият?

– Навърши две миналия месец. А ти? Имаш ли внуци?

– Най-големият ни син, Гари, има три момчета. Колко интересно, пет години разлика между най-малките, така ли?

– Почти шест. А синът ти в Ню Йорк? Разкажи ми за него. Минахте ли да го видите днес?

– Да, беше приготвил страхотен обяд, но заради лошото време не успяхме да надникнем в кабинета му в „Уолстрийт Джърнъл“, където работи отскоро. Често ли ходите в Калифорния на гости на внуците?

Духът, желанието да продължи играта, напуснаха Силвия. Тя се взираше мрачно в празната си чаша.

– Инид, би ли ми направила услуга? – попита накрая. – Хайде да се качим да изпием по едно преди лягане.

Денят на Инид беше започнал в пет сутринта в Сейнт Джуд, но тя никога не отказваше изкусителни покани. В бар „Лагерквист“ на горната палуба двете със Силвия бяха обслужени от джудже с рогат шлем и кожен жакет, което ги убеди да си поръчат аквавит с дива къпина.

– Искам да ти кажа нещо – поде Силвия, – защото все на някого на кораба трябва да го кажа, но не бива и дума да излезе от устата ти. Можеш ли да пазиш тайна?

– Ако не друго, поне това ми се удава.

– Добре тогава. След три дни ще има екзекуция в Пенсилвания. А два дни след нея, в четвъртък, с Тед ще празнуваме четирийсет години от сватбата. Ако питаш Тед, той ще ти каже, че заради това сме на този круиз, заради годишнината. Само че това не е вярно. Или, по-скоро, вярно е за Тед, но не и за мен.