Джонатан Франзен - Поправките

Инид страшно се дразнеше, че нерядко богатите се оказваха по-недостойни и непривлекателни. По-отпуснати и занемарени. Можеше да намери някаква утеха, ако те бяха умни и красиви, но да си по-беден от тези дебелаци с тениски с просташки надписи...

– Готов съм – обяви появилият се Алфред. Хвана се за нея, за да слязат с асансьора до ресторанта „Сьорен Киркегор“. Държейки го за ръката, Инид се чувстваше омъжена и в този смисъл здраво закрепена във вселената и примирена със старостта, но в същото време си мислеше с тъга и колко щеше да е хубаво, ако беше държала ръката му и преди, през онези десетилетия, когато той навсякъде вървеше на крачка-две пред нея. Сега ръката му беше покорна и я стискаше здраво. Дори треперенето, което отстрани изглеждаше силно, едва-едва се усещаше. Ала Инид долавяше готовността ѝ да поднови гребането си във въздуха веднага щом я пусне.

Пътниците, които не бяха част от някоя група, бяха събрани на специални маси за „необвързани“. За радост на Инид, която ценеше космополитна компания, стига да не е твърде снобска, двама от „необвързаните“ на тяхната маса бяха от Норвегия, а други двама от Швеция. Инид предпочиташе малките европейски страни. Човек можеше да научи някой интересен шведски обичай или подробност за Норвегия, без да се срамува, че не познава германската музика, френската литература или италианското изкуство. Например как се казва „наздраве“ – „скол“. Или пък факта, че Норвегия е най-големият износител на непреработен нефт в Европа, което обясняваха господин и госпожа Нигрен от Осло, когато Ламбъртови се настаниха на последните две свободни места.

Инид се обърна първо към съседа си отляво, господин Зьодерблад, успокояващо издокаран с шалче и син костюм по-възрастен от нея швед.

– Какви са впечатленията ви от кораба досега? – попита тя. – Съвсем истински е, нали?

– Е, очевидно се държи на вода – усмихна се господин Зьодерблад, – въпреки лошото време.

Инид повиши глас заради слуховото му апаратче.

– Имам предвид, че е ИСТИНСКИ СКАНДИНАВСКИ.

– О, да, разбира се – отговори той. – Но пък в днешно време всичко става все повече и повече американско, не мислите ли?

– И все пак не смятате ли, че е уловил НАИСТИНА МНОГО ДОБРЕ – настоя Инид – духа на ИСТИНСКИ СКАНДИНАВСКИ КОРАБ?

– Всъщност е много по-добър от повечето кораби у нас. Със съпругата ми сме много доволни засега.

Инид се отказа да разпитва повече, макар да не беше убедена, че господин Зьодерблад беше схванал същността на въпросите ѝ. За нея беше важно Европа да е европейска. Беше пътувала до Стария континент пет пъти на екскурзия и два пъти беше придружавала Алфред на командировки, което в представите ѝ възлизаше на „десетки пъти“, и сега често с въздишка обясняваше на приятелките си, които планираха обиколка на Испания или Франция, че ѝ е омръзнало. В същото време направо полудяваше, като чуеше Беа Мейснър да демонстрира същото безразличие: „Толкова ми е писнало да летя до Сен Мориц за рождения ден на внука ми“, и т.н. Глупавата и несправедливо красива дъщеря на Беа, Синди, се беше омъжила за инвестиционен банкер, австриец, Фон Някой си, спечелил бронзов олимпийски медал в гигантския слалом. Това, че Беа продължаваше да си общува с Инид, беше победа на лоялността над теглещите в различни посоки съдби. Но Инид не беше забравила, че именно голямата инвестиция на Чък Мейснър в акции на „Ери Белт“ в навечерието на придобиването им от „Мидланд Пасифик“ беше осигурила къщата в Перъдайс Вали. Чък беше станал председател на борда на банката, докато Алфред мухлясваше във втория ешелон на „Мидланд Пасифик“ и влагаше спестяванията си в подяждани от инфлацията годишни депозити, така че и сега Ламбъртови нямаше как да си позволят качеството на „Нордик Плежърлайнс“, ако Инид не бръкнеше в личните си фондове, което тя правеше, защото иначе щеше да се пръсне от завист.

– Най-добрата ми приятелка в Сейнт Джуд ходи на почивка в Сен Мориц – изкрещя тя ни в клин, ни в ръкав към красивата жена на господин Зьодерблад. – Зет ѝ, който е австриец, е голяма работа и си има шале там!

Госпожа Зьодерблад приличаше на украшение от скъпоценен метал, леко поочукано и поизносено от употреба от страна на господин Зьодерблад. Червилото ѝ, цветът на косата, сенките и лакът бяха в различни нюанси на платинено, вечерната ѝ рокля беше от сребристо ламе и предлагаше щедра гледка към загорелите рамене и силиконовите подплънки.

– В Сен Мориц е много красиво – заяви тя. – Играла съм много пъти там.