Джонатан Франзен - Поправките

– Май нямам кой знае какъв избор.

По-добре да се захванеше за работа. Умората му не намаляваше. Само като си помисли човек за холандците и техните диги. Четирийсет години битка с морето. Трябваше да гледа в перспектива – това беше само една тежка нощ. Беше преживявал и по-тежки.

Да се подсигури с резервни варианти – ето това беше планът. За нищо на света нямаше да се довери на един малък канал да поеме целия приток на вода. Можеше да измисли втори канал по-надолу по трасето.

– И тогава яко ще загазим – измърмори той. – Яко ще загазим...

Всъщност можеше да е много по-зле. Имаха късмет, че се е случил инженер на мястото на теча. Представете си само какво щеше да стане, ако него го нямаше: потоп.

– Можеше да е истинско бедствие.

Първата задача бе да се помъчи да спре някак, макар и временно, теча, след това да се заеме с логистичния кошмар да прокара ново трасе над канала и да се надява всичко да издържи, докато изгрее слънцето.

– Виждаш ли какво стана?

В неясната светлина гледаше как локвата се стича по пода на една страна, а след това бавно се връща обратно, все едно хоризонталата е полудяла.

– Инид! – крещеше отчаяно той, изправил се пред непосилната задача да спре теча и да се върне в релси, а корабът пътуваше.

Благодарение на „Аслан“ – и на младия доктор Хибард, един невероятен и изключително способен млад мъж, – Инид за първи път от месеци се радваше на здрав сън.

Тя искаше от живота хиляди неща и тъй като малко от тях можеше да си позволи у дома в Сейнт Джуд заради Алфред, беше натоварила всичките яйца на несбъднатите си желания в кошницата на броените дни на луксозния круиз, които щяха да отлетят с мигновението на еднодневка. В продължение на месеци круизът беше спокойният пристан на съзнанието ѝ, бъдещето, което правеше настоящето поносимо, и след като следобедът с Чип се беше оказал крайно незадоволителен по отношение на забавленията, Инид се качи на „Гунар Мюрдал“ с удвоена жажда за развлечения.

Там забавлението вече беше във вихъра си, на всяка палуба възрастните пътешественици се наслаждаваха на пенсионерския си живот така, както Инид си мечтаеше да прави и Алфред. Макар че услугите на „Нордик Плежърлайнс“ категорично не бяха евтини, корабът беше пълен почти изцяло с организирани групи от рода на Сдружението на възпитаниците на университета „Роуд Айлънд“, клона на „Хадаса Америка“ в Чеви Чейс, Мериленд, офицерите от запаса от 85-и военновъздушен отряд („Небесни дяволи“) и Лигата на бриджорите (старша възраст) от окръг Дейд, Флорида. Пращящи от здраве вдовици се отправяха, хванати под ръка, към специални сборни пунктове, където се раздаваха табелки с имената и информационни брошури, а предпочитаният знак за среща с познат беше стъклобоен писък. Старци, решени да не изгубят и миг от скъпоценното време на круиза, вече се наливаха с „коктейла на деня“ – лапландско фрапе от червени боровинки, поднасяно в големи халби, които за по-сигурно се държаха с две ръце. Други се тълпяха покрай перилата на скритите от дъжда долни палуби и оглеждаха Манхатън за познато лице, на което да помахат. Малък оркестър в бар „АББА“ свиреше хевиметъл полка.

Докато Алфред се бавеше в тоалетната за последен път преди вечеря – третото му посещение в рамките на час, – Инид седеше в общото помещение на палуба Б и слушаше бавното потупване и провлачване на човек с проходилка на горната палуба А.

Доколкото виждаше, круизната униформа на бриджорската лига беше тениска с надпис „Старите бриджори не умират, те просто не успяват да минат ниско“. На Инид ѝ се струваше, че шегата не е много подходяща за честа употреба.

Край нея запрепускаха пенсионери – наистина повдигаха краката си от пода – в посока към лапландското фрапе.

– Разбира се – измърмори тя, като си мислеше колко стари са всички, – кой друг би могъл да си позволи такъв круиз?

Един пътник дърпаше на каишка нещо като дакел, което се оказа кислородна бутилка, поставена на колелца и облечена с кучешка жилетка.

Невероятно дебел мъж си беше сложил тениска с надпис: „Титаник: тялото“.

Цял живот са ти мърморили, задето се бавиш прекалено много, а сега нетърпеливият ти съпруг прекарва в тоалетната най-малко петнайсет минути.

„Старите пикльовци не умират, те просто църцорят до последна капка.“

На тениските не се гледаше с добро око дори и когато не се изискваше официално облекло за вечеря. Инид беше във вълнен костюм и беше казала на Алфред да си сложи вратовръзка, макар че, предвид как се справяше с лъжицата напоследък, вратовръзките му бяха пушечно месо на фронтовата линия на вечерята. Беше го накарала да си вземе десетина. Много ясно съзнаваше, че „Нордик Плежърлайнс“ е луксозен. Очакваше – за това беше платила отчасти и със свои пари – елегантност. Всяка мярната тениска беше тежък удар по фантазията ѝ, ограбваше насладата ѝ.