Джонатан Франзен - Поправките

Алфред надникна уплашено към очертанията от светло дърво на леглото на Инид от другата страна на ръждивооранжевия килим. Инид спеше като заклана.

Шуртяща вода в милиони тръби.

И вибрациите, тези вибрации, за които той беше достигнал до някакво обяснение. Навярно идваха от двигателите, защото, когато строиш луксозен круизен кораб, се стремиш да заглушиш и прикриеш шума на машините чак до най-ниската честота, възприемана от човешкия слух, само че няма как да стигнеш до нулата. Остава това недоловимо за ухото двухерцово трептене, неунищожим остатък и придатък на наложеното на мощните двигатели мълчание.

Малко животинче, като че ли мишка, се шмугна в напластените сенки край леглото на Инид. За миг на Алфред му се стори, че целият под се състои от множество шаващи корпускули. След това мишките се сляха в една по-ясна мишка, ужасна мишка с меки барабонки, обичаща да гризка и безгрижно да пикае навсякъде...

– Задник! Задник! – дразнеше го натрапникът и излезе от тъмното в сумрака до леглото.

Алфред с ужас го разпозна. Първо различи размекнатите очертания на бобешките, след това долови мириса на бактериално разложение. Не беше мишка. Това беше лайното.

– Проблеми с уринирането, а? – обади се лайното.

То беше лайно социопат, рядко щастие, словесна диария. Беше му се представило предишната нощ и така го беше уплашило, че само благодарение на грижите на Инид, на ярката светлина на лампата и успокояващото докосване на жена му по рамото Алфред беше преживял нощта.

– Махай се! – заповяда строго той.

Но лайното припна нагоре по чистото легло и се настани на завивката, все едно беше „Бри“ или покрит с листа, миришещ на тор „Кабрал“.

– На ку-ку-решково лято, друже.

И се разпадна с гръмотевична пръдня.

Страхът, че лайното може да се появи на възглавницата, все едно го подкани да направи точно това и то се тропоса върху нея, мазно и доволно.

– Махни се, махни се! – Алфред се подпря на лакът върху килима, в бързината се беше евакуирал от леглото с главата напред.

– Друг път! – отвърна лайното. – Първо ще се намърдам в дрехите ти.

– Няма!

– И още как, друже. Ще се намъкна в дрехите ти и ще бръкна под подплатата. Ще се размажа и ще оставя следи. Ще вониш!

– Защо? Защо? Защо го правиш?

– Защото природата ми е такава – отвърна дрезгаво лайното. – Такъв съм си. Да помисля за чуждото спокойствие, вместо за себе си? Да ида да се хвърля в тоалетната, за да пощадя чувствата на някой друг? Това ти го правиш, друже. Ти правиш всичко със задника нагоре, наобратно. И виж докъде стигна.

– Хората трябва да мислят малко повече за околните.

– А ти – по-малко. Аз лично съм против строгите ограничения. Ако ти се ще – вземи го! Щом го искаш – направи го! Човек трябва да поставя своя интерес на първо място.

– Цивилизацията се основава на сдържането – заяви Алфред.

– Цивилизацията? Прекомерно голямо значение ѝ се отдава. Позволи ми да попитам какво е направила тя за мен? Пуска ме в тоалетната! Третира ме като лайно!

– Но ти си точно това – отвърна умоляващо Алфред, надяваше се то да съзре логиката. – Нали за това е тоалетната?

– Кого наричаш лайно бе, задник? И аз имам права като всички останали, нали? На живот, на свобода, на стремеж към курвострастие? Пише го в конституцията на Съдраните...

– Не – прекъсна го Алфред, – бъркаш се с Декларацията на независимостта.

– Все е някоя пожълтяла хартийка, дали е едната, или другата – дреме ми на оная работа! Дръпнати задници като теб ми поправят всяка шибана дума, дето излезе от устата ми, откак съм ей толкова голям. Тъпи, спечени, фашизоидни даскали и ченгета нацисти! Ако питаш мен, и на тоалетна хартия да го пише, все тая. Живеем в свободна страна, аз съм мнозинство, а ти, друже, си малцинство. Така че да го духаш!

В държанието на лайното, в тона му имаше нещо зловещо познато, но Алфред не можеше да се сети откъде. То започна да се търкаля и въргаля по възглавницата, размазваше лъскави зеленикаво-кафяви бучици и фибри, като там, където платът не беше гладко опънат, в гънките и вдлъбнатинките оставаха бели петна в дирята на лайното. Алфред, на пода до леглото, запуши носа и устата си, за да смекчи вонята и ужаса.

След това лайното хукна по крачола на пижамата му. Усещаше тупуркащите му като на мишле крачета.

– Инид! – извика той с всичка сила.

Лайното вече беше на бедрото му. Мъчейки се да свие скованите си крака, той пъхна отдавна изгубилите подвижността си палци в ластика на долнището на пижамата и го дръпна надолу, за да омотае натрапника. Да, вече виждаше ясно: лайното беше избягал затворник, човешки боклук, чието място е зад решетките. Точно затова съществуваше затворът, за хора, които смятаха, че те, а не обществото, създават правилата. И ако наказателните институции не успееха да ги озаптят, то заслужаваха смърт! Смърт! Черпейки сили от гнева си, Алфред изсули смачканата на топка пижама от нозете си, размаха ръце и се сборичка с нея на мокета, удари я няколко пъти и после я напъха дълбоко между матрака „Нордик“ и рамката на леглото „Нордик“.