Джонатан Франзен - Поправките

Мъжът под нея се размърда да я възпре. За миг тя освободи уста.

– Ал? Скъпи?

– Инид. Какво...

Отворената ѝ уста отново се спусна към цилиндричната плът. Замря за миг, колкото да усети как опряната в небцето ѝ главичка се вкоравява с всеки удар на сърцето. След това вдигна глава.

– Може да заделим малко пари в банката, нали? Да заведем момчетата до Дисниленд?

Пак се наведе. Езикът и пенисът бързо се сприятелиха, сега той имаше вкуса на устата ѝ. На домакинско задължение и всичко останало, което подсказваше думата. Навярно неволно Алфред я удари с коляно в ребрата и тя се отмести, но все още се чувстваше желана. Напълни устата си чак до гърлото. Изскочи да си поеме дъх и преглътна.

– Дори и само да инвестираме две хиляди – прошепна тя. – С четири процента лихва... ох!

Алфред се беше съвзел и насила прогони сукубата от себе си.

(Шопенхауер: „Мъжете изкарват парите, не жените; следователно жените нито имат право да притежават пари, нито са подходящи да им се поверява управлението им“.)

Сукубата посегна отново към него, но той я сграбчи за китката и с другата ръка набра нощницата ѝ нагоре.

Може би любовта към люлките, както и към скачането с ластично въже и към подводното гмуркане се заражда и утвърждава още по времето, когато си в утробата и си защитен от претенциите на „горе“ и „долу“. Времето, когато още не си се сдобил с инструментариума, необходим за изпитване на виене на свят, и се радваш на сигурността на топлото затворено море.

Само че това разтърсване беше страшно, това разтърсване беше придружено от приток на донесен от кръвта адреналин, майката явно беше в беда...

– Ал, не съм сигурна, че е добре да... не мисля...

– В книгите пише, че е напълно нормално...

– Но все пак се притеснявам. Ооох! Недей! Ал?

Всеки мъж има законното право да обладае законната си съпруга.

– Ал, може би не бива... По-добре...

Бореше се с образа на младите КИФЛИ по трико, на всички останали КУРВИ с ЦИЦИ и ДУПЕТА, дето плачеха да бъдат ИЗЧУКАНИ, бореше се с тях, макар в стаята да беше тъмно, а в тъмното се позволяваха много неща.

– О, Ал, недей! Не бива! – простена Инид.

Най-много я болеше от образа на малкото момиченце, свито в нея, момиченце колкото буболече, но вече свидетел на това посегателство. Свидетел на напрегнатата, напомпана главичка, която се гмуркаше навътре-навън и след това с бърз двоен спазъм, който едва ли можеше да се сметне за адекватно предупреждение, изплю гъста алкална семенна течност в личното ѝ пространство. Още не беше родена, а вече беше омазана в лепкаво познание.

Алфред лежеше задъхан, съжаляваше за поругаването на бебето. Идващото дете беше и последен шанс да се поучи от грешките си и да се поправи, и той твърдо реши да се възползва от тази възможност. Още от деня на раждането ѝ щеше да се отнася с нея по-нежно, отколкото с Гари и Чипър. Щеше да смекчи правилата, дори да я разглези, никога нямаше да я оставя да стои на масата, след като другите станеха.

Само че той я беше засипал с мръсотия, когато тя беше безпомощна. Дъщеря му беше видяла такива брачни сцени, че, естествено, когато порасна, го предаде.

Това, което беше предизвикало желанието за поправка, в същото време я и беше обрекло на провал.

Чувствителната стрелка, която беше отчела стойности в горния край на червеното поле, сега сочеше нулата. Той се отдръпна и обърна гръб на жена си. Под магията на половия инстинкт (както го наричаше Артур Шопенхауер) беше загубил представа, че съвсем скоро трябва да стане, да се обръсне и да се качи на влака, но сега нагонът беше удовлетворен и мисълта за краткостта на оставащата нощ тежеше на гърдите му като сто и четирийсет килограмова релса, Инид отново плачеше, както тъй често правят жените във влудяващо късните часове, а играта с будилника е недопустима. Преди години, в началото на брака, тя също понякога се разцивряше в малките часове, но тогава Алфред изпитваше такава благодарност за откраднатата наслада и за мушканията, които тя беше понесла, че не пропускаше да я попита защо плаче.

Тази нощ обаче не чувстваше нито благодарност, нито пък задължение да се поинтересува. Спеше му се.

Защо жените плачеха все през нощта? Не, нямаше нищо против, стига да не се налагаше след четири часа да хване влака за работа и ако не беше, само преди миг, извършил поругаване в преследване на задоволеност, чиято важност сега напълно му се изплъзваше.

Може би беше необходимо всичко това – десет нощи будуване в долнопробни мотели, последвани от вечер на емоционални амплитуди и за капак каращи те да излезеш навън и да налапаш дулото на пистолета подсмърчане и хлипане на жена, която се опитва да се приспи с плач в два сутринта, за да си отвориш очите за факта, че: 1) сънят е жена, и 2) нищо не те задължава да откажеш нейната утеха.