Джонатан Франзен - Поправките

Разполагаше със силикатни гелове и глина. Силиконови маджуни. Мекушави, реагиращи на какво ли не железни соли. Амбивалентни ацетилацетонати и тетракарбонили с ниска температура на топене. Къс галиум с големината на синя слива.

Главният химик в „Мидланд Пасифик“, швейцарец, доктор на науките, докаран до меланхолия от милионите измервания на вискозитета на горивото на локомотивите и на твърдостта по Бринел, го снабдяваше с материали. Началниците им знаеха за уговорката – Алфред никога не би рискувал да го хванат в нещо нередно, – и неофициално се подразбираше, че ако направи и патентова някакво откритие, „Мидланд Пасифик“ ще получи дял от приходите.

Тази вечер с фероацетатния гел се случваше нещо странно. Данните за проводимостта варираха в голям диапазон в зависимост от това, къде точно пъхнеше накрайника на амперметъра. Реши, че електродът може да е замърсен, смени го с по-тънка игла и отново я бучна в желето. Показа нулева проводимост. Бутна иглата на друго място и амперметърът веднага отчете високи стойности.

Какво ставаше?

Този въпрос го погълна, донесе му утеха и прогони грижите му чак до десет часа, когато той изключи лампичката на микроскопа и записа в дневника: „Оцветен син хромат 2 %. Много любопитно!“.

В мига, в който прекрачи прага на лабораторията, го връхлетя изтощение. Едва завъртя ключа, чувствителните му пръсти изведнъж бяха надебелели и затромавели. Имаше безкрайна енергия за работа, но спреше ли, едва се държеше на краката си.

Качи се горе и изведнъж се почувства още по-уморен. В кухнята и трапезарията светеше и като че ли на масата седеше малко момче, облегнало глава на подложката за сервиране. Тази картина беше толкова нелепа, толкова отвратително изпълнена с Отмъщение, че за миг Алфред наистина помисли момчето на масата за призрак от детството си.

Посегна към ключа, все едно светлината беше отровен газ, чийто приток на всяка цена трябваше да спре.

В по-малко опасния сумрак взе момчето на ръце и го отнесе горе. На бузата му се беше отпечатала шарката от подложката. Бълнуваше несвързано. Беше наполовина будно, но се съпротивляваше на идването в съзнание, клюмаше, докато Алфред го събличаше и търсеше пижама в скрина.

Завит и целунат, Чипър веднага заспа, а след това неизвестно количество време се процеди между краката на стола до леглото, в който Алфред седеше, без да осъзнава нищо друго освен мъката между слепоочията си. Умората го държеше буден.

Но може и да беше задрямал, защото изведнъж се изправи, поосвежен. Излезе от стаята на Чипър и надникна да провери Гари.

В стаята на Гари, досами прага, беше оставен направеният от дървени бъркалки и вонящ на лепило „Елмър“ затвор. Нямаше нищо общо с голямата изправителна сграда, която Алфред си беше представял. Представляваше груб квадрат без покрив, разделен на четири. Всъщност беше точно копие на квадрата, за който беше говорил преди вечеря.

А това, това тук в най-голямото помещение на затвора, тази смачкана топка от невтвърдило се лепило и парченца от бъркалки беше... ръчна количка? Миниатюрна табуретка?

Електрически стол.

Булото на изтощението помрачаваше разума му. Алфред коленичи и огледа стола. Установи, че е податлив на трогателността на направата му, на патоса на импулса на Гари да сътвори нещо и да потърси бащиното си одобрение, на – и това беше обезпокоително – невъзможността да приравни този груб предмет към прецизния образ на електрически стол, който си беше представил на масата, когато вечеряха. Подобно на нахлула в съня му противоречаща си жена, която хем беше, хем не беше Инид, столът, който си беше представил, беше едновременно съвсем истински електрически стол и съвсем истински макет от бъркалки. За първи път прозря с такава яснота, че може би всяко „истинско“ нещо на този свят дълбоко в себе си е изменчиво също като този електрически стол. Може би дори и в момента съзнанието му правеше с уж истинското дюшеме, на което беше коленичил, същото, което беше правило по-рано с невидения стол. Може би дюшемето ставаше дюшеме само в процеса на реконструиране в главата му. В известен смисъл същността на дюшемето беше безспорна, разбира се, дървото със сигурност съществуваше и имаше измерими свойства. Но имаше и второ дюшеме, дюшемето, отразено в съзнанието му, и той се страхуваше, че заплашената „действителност“, за която толкова се бореше, не е действителността на истинско дюшеме в истинска стая, а действителността на дюшемето в неговата глава, което е идеализирано и следователно не е по-стойностно от някоя от глупавите фантазии на Инид.