Джонатан Франзен - Поправките

– Да.

– Добре тогава. Да спим.

Когато в къщата станеше много, много тъмно, нероденото дете виждаше ясно като всички останали. Имаше уши и очи, ембрионален мозък и малък мозък, и плуваше в утробата. Вече познаваше основните копнежи. Ден след ден майката се пържеше на огъня на желанието и вината, а сега обектът на желанието ѝ лежеше на метър от нея. Беше готова да се разтопи в самозабрава при първата ласка.

Въздишки. Тежки въздишки, но никакви ласки.

Сънят бягаше и от очите на Алфред. Съскането в синусите на Инид като че ли пронизваше ушите му точно в мига, в който беше готов да потъне в обятията на съня.

След около двайсетина минути тя се разтресе от неудържими ридания.

Той наруши мълчанието с едва ли не жален вопъл:

– Какво сега?

– Нищо.

– Инид, вече е страшно късно, будилникът ще звънне в шест, а аз съм скапан от умора.

Тя заплака с глас.

– Дори не ме целуна на тръгване!

– Знам.

– Е, нямам ли право на една целувка? Кой мъж оставя жена си сама за две седмици, без дори да я целуне?

– Било, каквото било. Честно казано, понасял съм много по-лоши неща.

– И след като си идва у дома, дори не я поздравява? И само я напада?

– Инид, имах ужасна седмица.

– И става от масата още преди да е свършила вечерята?

– Ужасна седмица, и съм изключително уморен...

– И се заключва в мазето пет часа? Макар че уж бил много уморен?

– Ако беше на мое място...

– Не ме целуна на тръгване!

– Не се дръж като дете! За бога, Инид, порасни!

– По-тихо!

(По-тихо, че ще чуе бебето.)

(И то наистина чуваше и попиваше всяка дума.)

– Да не мислиш, че съм бил на екскурзия? – зашепна Алфред. – Всичко това го правя заради теб и момчетата. От две седмици не съм имал една минута за себе си. Смятам, че имам правото на няколко часа в лабораторията. Ти няма да ме разбереш, а и дори да разбереш, няма да ми повярваш, но попаднах на нещо много интересно.

– Да, много интересно! – изсумтя Инид. Не за първи път го чуваше.

– Наистина е интересно.

– Има ли търговско приложение?

– Кой знае? Виж какво стана с Джак Калахан. Накрая може да се окаже, че то ще плати образованието на момчетата.

– Нали каза, че откритието на Джак Калахан било случайност?

– Боже господи, чуй се само! Постоянно ми повтаряш, че съм черноглед, а когато става дума за важни за мен неща, веднага омаловажаваш...

– Просто не разбирам защо отказваш дори да помислиш...

– Стига!

– Ако целта е да изкараш пари...

– Край! Престани! Не давам пукната пара какво правят другите. Не съм като тях.

На два пъти миналата неделя Инид беше уловила Чък Мейснър да я заглежда в черквата. Дали не беше, защото бе малко понаедряла в бюста? Чък се беше изчервил и двата пъти.

– Защо си толкова студен към мен?

– Има си причина, но няма да ти я кажа.

– Защо си толкова нещастен? Защо не ми кажеш?

– По-скоро ще отида в гроба. В гроба!

– О, о, о!

Какъв лош мъж ѝ се беше паднал, лош, лош, толкова лош; никога не ѝ даваше това, от което тя имаше нужда. Измисляше си причини да задържи всичко, което можеше да я задоволи.

Така, същи Тантал, Инид лежеше по цели нощи до непомръдващия блян на своето угощение. Би приела с благодарност и само пръста му дори. Да не говорим за сочните му устни. Но той не ставаше за нищо. Пари, натъпкани в дюшека, гниещи и губещи стойност – ето това беше той. Депресията беше съсухрила чак сърцето му, също както майка ѝ, която не разбираше, че банковите депозити вече са гарантирани от държавата, нито пък, че доходоносните дългосрочни акции с реинвестиран дивидент може да ѝ помогнат да се осигури за стари години. Алфред беше лош инвеститор.

За разлика от Инид. Тя дори се осмеляваше, когато в стаята цареше пълен мрак, да рискува, както направи и сега. Завъртя се и погъделичка бедрото му с гърди, предизвикали неотдавна възхищение у съседа. Усещаше го как я чака да се дръпне, но тя погали равнината на мускулестия му корем, прокара отвисоко ръка, докосваше косъмчетата, но не и кожата. Изненадано установи, че неговият... неговият... неговият се събужда при приближаването на пръстите ѝ. Слабините му се опитаха да я отхвърлят, но пръстите ѝ бяха по-бързи. През пижамата долови как нараства мъжествено и в прилив на дълго сдържан копнеж, Инид се осмели да стори нещо, което не беше правила досега. Облегна се на една страна и го пое в устата си. Него: бързо растящото дребосъче, кебапчето с лек дъх на урина. С умелите си ръце и натежалите си гърди се чувстваше желана и способна на всичко.