Джонатан Франзен - Поправките

За човек, който през целия си живот се беше борил с извънредните подрямвания като поредното презряно удоволствие, това откритие беше съдбовно, по своя си начин не по-малко важно от откритието, направено преди няколко часа, на електрическата анизотропия на фероацетатния гел. Щяха да минат повече от трийсет години, преди откритието в мазето да донесе финансов резултат, но откритието в спалнята веднага направи по-поносимо съществуването в дома на семейство Ламбърт.

В къщата се възцари Pax Somnis 27. Новата любовница на Алфред укроти звяра в него, доколкото беше останал. Колко по-лесно му беше, вместо да се ядосва и крещи, просто да затвори очи. Не след дълго всички разбраха, че си е хванал невидима любовница, на която се посвещаваше във всекидневната в събота следобед, след края на работната седмица в „Мидланд Пасифик“, любовница, която вземаше със себе си на всяка командировка и щом се отпуснеше в обятията ѝ, леглата вече не му изглеждаха толкова неудобни, мотелските стаи вече не му се струваха толкова шумни, любовница, при която се отбиваше винаги когато имаше да свърши нещо след вечеря, любовница, с която споделяше възглавницата на седалката след обедите на семейните летни пътувания, докато Инид рязко въртеше волана, а отзад децата притихваха. Сънят беше идеалната, съвместима с работата девойка, за която трябваше да се ожени навремето. Съвършено покорна, всеопрощаваща и толкова почтена, че можеш да я заведеш в черквата, в концертната зала и в театралния салон. Никога не го държеше буден със сълзите си. Не искаше нищо и в замяна му даваше всичко, от което той се нуждаеше, за да издържи дългите работни часове. Във връзката им нямаше мръсотия, нямаше романтично мляскане, нито течности и секрети, нямаше срам. Можеше да изневерява на Инид в собственото ѝ легло, без да ѝ даде нито едно допустимо в съда доказателство, и стига да държеше връзката си в тайна, тоест да не заспива, когато ходеха някъде на гости, Инид се примиряваше, както винаги правеха разумните жени, така че това беше изневяра, за която, с отминаването на десетилетията, като че ли нямаше кой да му потърси сметка...

27Мир на съня (лат.). – Б. пр.

– Хей! Задник!

Алфред сепнато подскочи и се събуди в треперещия и клатушкащ се „Гунар Мюрдал“. В каютата като че ли имаше някого.

– Задник!

– Кой е там? – Гласът му прозвуча едновременно предизвикателно и уплашено.

Леки скандинавски завивки паднаха настрани, Алфред се надигна в койката и се взря в сумрака, напрягайки се да долови някакъв шум отвъд себе си. Полуглухите познават много добре – като затворници, с които се налага да делят една килия, – честотите, които звънтят в главите им. Най-старият му спътник беше контраалт, средно до на орган, писък на средновековен тромпет някъде в лявото му ухо. От трийсет години насам силата му постоянно нарастваше, беше толкова постоянен, че все едно смяташе да го надживее. Притежаваше невинната безсмисленост на вечното и безкрайното. Беше истински като туптенето на сърцето, но не съответстваше на нищо реално съществуващо. Звук на нищото.

Под него се разгръщаха по-слаби, по-променливи тонове. Перестооблачни струпвания на високи честоти в дълбоката стратосфера зад ушите му. Призрачно неуловими откъслечни акорди на далечна калиопа. Дрънчащи тонове от средата на скалата, които се усилваха и отслабваха като песен на щурци в черепа му. Ниско, бръмчащо боботене на всезаглушаващ дизелов двигател, звук, в чиято реалност, или по-точно нереалност, Алфред не можеше да повярва, докато не се пенсионира от „Мидланд Пасифик“ и загуби връзка с локомотивите. Мозъкът му произвеждаше тези шумове и ги слушаше, спогаждаше се с тях.

Отвъд себе си чуваше шумоленето от ръцете си, които трепереха под чаршафите.

И водата, която все така загадъчно течеше навсякъде около него в тайните капиляри на „Гунар Мюрдал“.

И тихо хихикане откъм пода, скрит от очите му от завивката.

И тиктакането на будилника. Беше три сутринта, любовницата му го беше изоставила. Сега, когато Алфред се нуждаеше от утехата ѝ повече от всякога, беше отишла да блудства с по-млади сънливци. В продължение на трийсет години покорно беше разтваряла ръце и крака за него всяка вечер в десет и петнайсет. За нейното убежище, нейната утроба копнееше той и все още я откриваше следобедите или надвечер, но не и в леглото нощем. Понякога, щом си легнеше, опипваше завивките и намираше някакво изпосталяло кокалесто нейно подобие, в чиито обятия се сгушваше за час-два. Но задължително в един, в два или в три тя изчезваше, без изобщо да се преструва, че все още му принадлежи.