Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Вече е почти осем сутринта в първото утро на третото хилядолетие и светлината на изгрева озарява небето на изток. Атаката срещу замъка ми като че ли е достигнала връхната си точка. Долу чувам трясък на счупено стъкло и разцепено дърво, когато вратата най-сетне не издържа на яростните удари. Защитите на убежището ми са пробити и е време да се евакуирам. Гърбът ми също като че ли е на път да се сцепи. Стига толкова. Трябва да ида и да се убия за втори път. Спешно се нуждая от умиране.

Господи Боже, летя! Летя във въздуха като птица! Нагоре! Надолу! Ииии! Ха-ха! Издигам се нагоре, нагоре и нагоре, после се спускам надоооолу! Иии-ха! Тра-ла-ла! Фантастично е. Толкова съм щастлив. Чувствам се така свободен!

Трябва да чуете какво стана. Направо невероятно! (Гледайте това, ще направя лупинг — ууу-ох-ох-ох-ох!)

Качих се на покрива да скоча от бойниците, точно както бях обещал. А зад себе си, от дълбините на замъка, чувах трясъка на разбито дърво, когато вратата най-сетне не издържа, прозорците се пръскаха, мазилката падаше. Не обърнах внимание на всичко това и се втурнах по покрива, като едва не си счупих врата, когато се подхлъзнах на снега, покатерих се на бойниците, изкрещях „Майната му на света!“ с пълно гърло и без изобщо да поглеждам назад, се хвърлих в нищото.

Е, падах, падах и падах. И скалата се носеше от дясната ми страна, а небето от лявата, всичко беше много размазано, вятърът ревеше в ушите ми, гърбът ми правеше бум-бум-бум по-силно от всеки друг път. И после се чу онзи силен раздиращ звук, който не мога да опиша.

Както и да е, падах, падах и падах. И падах, и падах. И падах, и падах, и падах. И падах, и падах, и падах, и падах, и падах. И след известно време си помислих — странно, вече би трябвало да съм се ударил в камъните. Замъкът не е чак толкова високо. И се огледах. И се оказа, че изобщо не падам. А просто леко се поклащам нагоре-надолу.

„Ама че странно — помислих си аз. — Или съм умрял, или съм попаднал в някакъв шантав топъл поток, или…“

Проточих врат назад — и ето ги и тях! Точно зад мен. Криле! Огромни, бели, пляскащи, покрити с пера криле, изцапани с кръв, най-вероятно докато са излизали от гърба ми. (Това обяснява раздиращия звук.)

Е, като начало не бях особено щастлив.

— Копелета! — изкрещях аз. — Мръсни гадини! Имахте куп години да излезете, а го правите сега, точно когато искам да умра. Оставете ме на мира! Стига сте пляскали. Искам да умра, казах. Трябва да умра!

Крилете обаче не ми обърнаха внимание, а продължиха да се размахват бавно, ритмично, спокойно, сякаш не бяха част от мен. Държаха ме точно там, където си бях, насред небето. Посегнах и се опитах да ги сграбча, но както знае всеки, който има криле, упражнението не е от лесните и освен че оскубах няколко пера (адски болезнено е, между другото), не постигнах особен успех.

И тъй, известно време виках и крещях, ритах и изприказвах какви ли не гадости. А крилете просто си пляскаха и пляскаха невъзмутимо и продължаваха да ме държат увиснал във въздуха.

Накрая въпреки волята си трябваше да призная, че усещането да се рееш така е доста приятно. Много приятно всъщност. Едно от най-чудесните чувства, които съм изпитвал през живота си.

Все още бях бесен, но си помислих: „Е, така и така съм в това положение, може и да опитам“. Стегнах задника си, размърдах рамене, извих гръб и в общи линии се опитах да контролирам размахването. И за моя огромна изненада се получи! Можех да използвам крилете си! Не беше никак лесно, все едно на сакат по рождение човек внезапно да му пораснат крака, но след малко практика постепенно започнах да му хващам цаката и ето че вече се издигах, спусках и кръжах, сякаш съм го правил през целия си живот. Далеч не бе така уморително като ходенето. И много по-ободряващо. Единственият ми проблем беше с реенето. Много трудна работа се оказа. Нужно е голямо майсторство. И самоувереност.

Както и да е, полетях насам-натам, свиквайки с новата ситуация, и изведнъж се сетих за замъка и писмото. Погледнах надолу и какво мислите, че видях? Развалини. Огромна могила димящи развалини, тук-там с някое стърчащо парче от стена, покрита с нечетливи букви. Спуснах се малко по-ниско (усещането е направо като оргазъм) и на западния край на отломките, съвсем дребнички на фона на развалините, видях две деца, хванати за ръце — момче и момиче, с прекрасни руси коси. И двете се смееха.

„Значи вие сте блъскали по вратата ми, а? — помислих си аз. — Вие сте били моите мъчители!“