Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Не знам колко време разговаряхме, макар че сигурно е било доста, защото привършвах втората си бутилка вино, когато Емили внезапно ме попита без никакъв повод:

— Помниш ли онова старо хапче, Рафаел? Отровното хапче, което сменихме с ментов бонбон?

Нямаше да ме изненада повече дори ако махнеше дрехите си и застанеше на челна стойка пред мен (ама че мисъл!). Откакто го откраднахме преди толкова много години, двамата никога не бяхме споменавали Хапчето. Нямаше дори намек. Емили беше толкова мълчалива по въпроса, та бях убедил сам себе си, че темата е табу, и изобщо не я повдигах. Това, че ме попита за хапчето сега, така неочаквано и след толкова много време, наистина ме свари неподготвен. И в същото време ме зарадва. В края на краищата, Хапчето беше част от общите ни преживявания.

— Е? — отново попита тя. — Помниш ли го?

— Разбира се, че го помня — казах аз. — Дори още е у мен. Виж.

Бръкнах в джоба на пижамата си, извадих Хапчето и го оставих да лежи в дланта ми. Изглеждаше точно като в деня, когато го видях за първи път в шкафа с отровите в аптеката на мистър Емили, в самото начало на века. Както тогава, така и сега то сякаш едва доловимо бръмчеше. Сякаш се радваше да види Емили.

— Какво те накара да го споменеш точно сега? — попитах аз. — След всички тези години?

— Просто ми беше любопитно — усмихна се тя. — Странно, че си го пазил през цялото време. Мога ли да го подържа?

— Разбира се, че можеш. — Пуснах Хапчето в протегнатата й длан. — Мислех си, че си го забравила. Или че не искаш да говориш за него. Реших, че си се почувствала виновна, че го откраднахме. Това е едно от малкото неща, които пазя от онова време. Никога не го изпускам от очи.

Емили претегли Хапчето в дланта си. Забелязах, че цветът му е почти същият като цвета на кожата й и че изглеждаше като част от нея, като някаква малка бяла пъпчица.

— Не е ли странно? — рече тя. — Седим и си говорим за миналото, а внезапно се появява и част от това минало. Мъничко мехурче от младостта ни. Защо си го пазил през цялото това време?

— Трудно ми е да обясня — въздъхнах аз, запалих поредната цигара и пуснах облаче дим над златокосата глава на приятелката ми. — Всъщност аз самият не разбирам. Кара ме да се чувствам… сигурно. Нещо, за което да се хвана. Да се задържа.

— Колко си ексцентричен, Рафаел — разсмя се тя и стана. — Ти и твоите приумици. Винаги правиш това, което си решил.

Остана за момент неподвижна, разглеждайки Хапчето, след което внезапно тръсна коса, изкиска се, извика: „Хвани ме, ако можеш!“, и изхвърча от спалнята на площадката.

— Какво правиш, Емили? — извиках след нея. — Къде отиваш?

Отговор не последва, само едно призрачно „Ууу-уу!“ и шляпане на стъпки по стълбите.

— Емили, престани! — извиках. — Аз съм стар човек! Искам си Хапчето.

С мъка се изправих на крака и излязох на площадката. Замъкът бе много тъмен и много смълчан.

— Емили? Емили?

Никакъв отговор.

Отидох до стълбите.

— Емили?

— Ууууу! — изплака призрак някъде отдолу. — Ууууу!

Бях раздразнен, че си играе така с мен — та аз съм почти на сто, за бога! — и в същото време не се сдържах и се усмихнах. Предизвикателството, отдалечаващите се стъпки, глупавите шумове, ловът — всичко това ме връщаше в дните на младостта ми, когато двамата с Емили се гонехме часове наред в тъмните прашни кътчета на Уайт Лодж. За момент отново се почувствах като дете. И усетих възбудата на играта.

— Ще те пипна! — тихо изгуках аз. — Няма да ми избягаш!

Промъкнах се по стълбите до фоайето и започнах да претърсвам стая след стая, дебнейки жертвата си.

— Излез, където и да си — пропях. — Ще те намеря!

Чух някакво шумолене в кухнята и се втурнах натам, но Емили успя да се измъкне зад мен и забърза обратно нагоре.

— Много си бавен — присмя ми се тя. — Много си бавен, старче!

Последвах я горе и после долу, после пак горе и пак долу, из целия замък. Винаги успяваше да бъде на една крачка пред мен, като се смееше и ме прилъгваше, след което се измъкваше в тъмното. Накрая се отказах от гонитбата, приклекнах в сенките при стълбището към покрива и останах там напълно мълчалив, докато тя предпазливо се промъкна отново в спалнята. Изскочих с тържествуващ рев, сграбчих я и я повалих на леглото, като се проснах до нея. Двамата се смяхме, докато лицата ни не се зачервиха.

— Пипнах те! — извиках аз. — Пипнах те!

— Не беше честно!

— Защо да не е било честно?

— Заложи ми капан, хитрец такъв!