Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Разбира се, отровите — стрихнинът, арсеникът и солта на хидроцианидна киселина — не подействаха. Минаха пет секунди, после още пет, после десет, изниза се цяла минута от гълтането на Хапчето, а не се случваше нищо.

„Може пък да реагира със закъснение — помислих си аз. — Сигурно ще подейства всеки момент.“

Минутите обаче отминаваха, а въпросният всеки момент така и не настъпи.

След десетина минути внезапно ми хрумна, че може би наистина съм умрял и просто съм бил запратен в задгробен живот, който във всяко отношение прилича на онзи, който току-що съм оставил. За момент ме заля вълна на облекчение, но тя скоро отмина. Изтекоха 15 минути, чувствах се здрав и в чудесна форма и не ми оставаше друго, освен да погледна истината в очите. Хапчето ме беше предало. Бях жив. Самоубийството ми не се случи.

— Не подейства — мънках отново и отново. — Не подейства, мамка му.

Останах да седя така през цялата нощ — вцепенен, потресен до дъното на душата си, замаян, кацнал върху руините на надеждите си, сякаш върху развалините на сринат от бомбардировки град. Не помръднах, когато огромните облаци плъзнаха на запад по небето като завеси. Не помръднах, когато започнаха да падат първите снежинки, нито когато снеговалежът се засили и снежинките започнаха да се задържат по главата ми, по краката и навсякъде около мен, колонизирайки света с блестящото си бяло множество. Чашата ми се напълни със сняг, който порозовя от капките самоубийствен кларет, снегът се натрупа върху главата ми като шапка, а също по ръцете ми, по върха на носа ми; Снимката изчезна под снежен саван.

— Не подейства — продължавах да мънкам аз. — Не подейства, мамка му.

Снегът продължаваше да вали и вали, всичко започна да се слива с всичко останало и светът се превърна в една огромна пустота.

Едва когато облаците най-сетне започнаха да се разкъсват като лед по реката, да се фрагментират и отдалечават на запад, когато тънката бяла ивица на зората се появи над небето, когато последните снежинки спряха и светът потъна в тишина, аз най-сетне се надигнах на вледенените си крака и се спуснах обезсърчено в спалнята, която смятах, че няма да видя никога вече. Тъй като и двата ми пурпурни флумастера бяха свършили, трябваше да използвам онези с отвратителния лайнян цвят; и тъй като на стената преди стълбите нямаше място, трябваше да започна отново от другата страна, вдясно от входа. Така не само убийството ми стана лайняно, но и писмото ми. След като завърши така съвършено и с такава точност, сега то продължава да капе като капки рядка диария. Чукането долу започна отново, а крилете ми се разбесняха.

Не мога да дам задоволително обяснение защо Хапчето не подейства. Може би просто е изветряло с годините (с хората става така, защо да не става и с хапчетата?) или пък студеното време през последните няколко дни му се е отразило зле. Може би петте години, през които бе залепено с тиксо под мишницата ми, са го повредили; или двайсет и четирите години в тесния джоб на униформата ми на иконом, или петте години в студената и влажна атмосфера на Офлаг 18 В. Може мистър Емили да е объркал формулата. Може просто да си е измислил всичко това, за да се позабавлява. Може аз да имам някакъв шантав генетичен имунитет точно към тази комбинация от отрови. Може би, може би, може би. Възможностите са толкова много.

Една идея обаче не ми излиза от главата. Смейте се, ако искате, но си мисля, че Хапчето по някакъв начин зависи от Емили. Че нейната сила беше негова сила и когато тя избледня, същото в известен смисъл е станало и с него. Не мога да обясня точно какво имам предвид, защото самият аз не се разбирам напълно. Това е по-скоро чувство, отколкото теория. Несъмнено това са пълни глупости и истинският виновник в края на краищата е времето, климатичните условия или някаква грешка в състава на Хапчето. Дълбоко в мен обаче нещо настоятелно твърди, че причината е Емили. Тя ми даде Хапчето. И накрая тя го взе. Така заминаването й съсипа смъртта, която бях готов да прегърна не заради друго, а заради заминаването й. Ама че пълна и шибана каша.

Както и да е, няма смисъл да се тръшкам. Хапчето го няма. Емили я няма. Нощта я няма. И след малко мен също няма да ме има. О, да, още не съм приключил. Никак даже. Нямам абсолютно никакво намерение да не умирам. Тъкмо обратното. Неуспешният опит за самоубийство само ме направи още по-решителен и имам твърдото намерение да опитам отново. В края на краищата Хапчето не е единственото средство, с което разполагам. Не забравяйте, че живея на ръба на отвесна скала, 100 метра над остри като зъби камънаци. Сега е въпрос на принцип. Смятам да прекрача ръба и да сложа край на това. Нямам намерение да се предам и да продължа да живея.