Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Заспах много скоро след това. Когато на следващата сутрин се събудих, знаех със сигурност, че е време да умра.

И тъй, това е краят. След като увеличих леко размера на буквите (до големината на малък оловен войник), най-сетне завърших писмото си — след толкова много помещения, толкова много флумастери, толкова много белота, след всички стотици метри стена от входната врата до стълбите към покрива. И не само това, успях да го завърша с пурпурния флумастер, макар че със сигурност виждате по избледняващите думи, че е на път да свърши и той. Фактът, че писмото ми завърши точно на нужното място и с нужния цвят, като че ли потвърждава правотата на решението ми да продължа със самоубийството си. Това е знак! Знак!

Записването на горното ми отне повече време от очакваното. Много повече. Открих, че се бавя с Емили, че изписвам бавно всяка дума, че задържам момента, когато най-сетне трябва да я пусна. Вече наближава полунощ и нямам време да подреждам замъка и да приготвям пушеното филе от скумрия с топено сирене. Честно казано, не ми пука. Единственото, което искам, е да умра.

Фойерверките долу в селото започнаха, така че явно е минало полунощ. Започнал е нов век. Ново хилядолетие. Нов живот. Ново време, към което вече не принадлежа. Моят свят вече е твърдо в миналото. Трябва да тръгвам.

Блъскането по вратата е по-яростно и настойчиво от всеки друг път. Също като блъскането в гърба ми. Бум-бум-бум. Цялото ми същество потръпва от ударите. Преди няколко минути чух как един от прозорците долу се пръсна. Вече изобщо не ми пука.

След малко ще обуя чисти панталони и новата си пурпурна риза (нищо не пречи пурпурното да продължи до самия край) и ще се кача в купола да глътна Хапчето. Но преди това ще ви кажа какво написах над входа на спалнята.

Както помните, над всеки вход в замъка вече има заглавие. Например над кухнята ще откриете думите Лорд Слагсби и рисунка на сметанов сладкиш; над банята — Лутър Декстръс и крокодил, и т.н. Не съм ви казал обаче какво написах над входа на последната стая от писмото си.

Решението бе трудно и от доста време мислех върху него. Едва не написах Първо убийство, последен ден, ново хилядолетие , но накрая се спрях върху нещо не така многословно. Ще го видите, ако излезете на площадката. Този път няма рисунка, а само една проста дума: Край. Което си е точно така, тъй като флумастерът и мястото ми свършват. Та-та.

Вземете най-големия шок, който сте изпитали през живота си, умножете го по десет милиона, вдигнете го на квадрат, после на куб, после го умножете по още десет милиона, по още десет и по още десет и няма да се чувствате и наполовина така както се чувствам в момента.

Не се получи. Хапчето не подейства. Лапнах го, глътнах го, облегнах се назад — и продължих да живея. Това беше преди повече от седем часа и още не мога да се примиря със станалото. Съмнявам се, че някога ще се примиря със станалото. Хапчето не проработи. Не проработи. Не проработи, мамка му. Гадост.

Не знам какво да кажа. Думите са абсолютно безсилни да опишат колко предаден се чувствам. Деветдесет шибани години мъкна Хапчето със себе си — угаждах му, треперех над него, пазех го, обичах го. И единствения път, когато наистина се нуждаех от проклетото нещо, то да ме предаде. На това му се вика приятелство.

А всичко вървеше така съвършено. Завърших предсмъртното си писмо точно там, където исках да го завърша, точно с желания цвят. Отворих бутилката „Домен дьо Шевалие“ 1982 и го намерих за повече от превъзходно (да, да, знам, че трябваше да го оставя да подиша, но времето ме притискаше). Насладих се на най-славните фойерверки от селото, небето на новото хилядолетие бе озарено от червени, бели, зелени и сини светлини. Дори чукането на вратата внезапно бе спряло, а с него и блъскането в гърба ми. Всичко изглеждаше толкова добре. Така готово. Така съсредоточено.

— Това е — казах си. — Сега е моментът да се умре. Сега е моментът.

И тъй, докато фойерверките още гърмяха долу, отидох при купола и го отворих максимално, за да виждам звездите горе, настаних се в него, изпуших последната си цигара и закрепих Снимката на коляното си. Налях си чаша кларет и около половин час след полунощ под трясъка на последния фойерверк в нощта и без повече бавене сложих Хапчето върху изплезения си език и го изпих с дълга глътка вино, облегнах се на червения си плетен стол и зачаках отровите — стрихнинът, арсеникът и солта на хидроцианидна киселина — да подействат. Не се чувствах нито щастлив, нито тъжен, нито както и да било, а само празен. Много, много празен.