Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Не бях довършил убийството на мис Уоспли, когато пристигна доктор Банън (дотук с хвалбите ми, че бих се справил за по-малко от десет часа), и чак два часа след заминаването му най-сетне приключих разказа. Няколко реда се изляха от горната галерия, но само няколко. Като се изключи мистър Попълтуейт, това е най-подреденото ми убийство.

Вече пиша по стената на площадката между входа на галерията и този на спалнята ми и ще я приключа само след още няколко абзаца. Разбира се, спалнята ми ще бъде последната стая в живота ми. На една четвърт по обиколката й е стълбището към покрива и писмото ми ще свърши там, а с него и аз. Трябва да увелича малко размера на буквите, за да стигна точно до финала. Вече не ми е останало много за казване.

Използвам втория от пурпурните флумастери (ако помните, с първия запълних пространството над всеки вход). Пиша ли пестеливо, би трябвало да ми стигне точно до края. Доволен съм. Цветът е много по-приятен от ужасното лайнянокафяво на последния флумастер във всеки комплект. Пурпурното е добър цвят за умиране.

Чукането започна отново заедно с ругатните (бяха спрели за малко след посещението на доктор Банън), но вече не им обръщам внимание. Както не обръщам внимание и на гърба си. Затварям се. Барикадирам се в паметта си. Майната им. Майната на целия свят. Те — той — вече не могат да ми навредят. Нищо и никой не може да ми навреди. Освен самия аз, разбира се.

Сега трябва да извърша последното си убийство. Или първото, в зависимост от това как гледате на тези неща. То е бързо и предполагам, че ще го побера в една-единствена колона. Да видим.

Нямам много спомени за първото ми убийство, извършено в ранните часове на понеделник, 1 януари 1900 г. Всъщност нямам никакви спомени за него и затова изцяло разчитам на разкази втора ръка.

Убил съм майка си, при това с главата си, която заела много неестествена позиция спрямо входа на утробата й. Колкото повече се мъчела да ме изхвърли от себе си, толкова повече поражения съм й причинявал, разкъсвайки деликатните й вътрешности на парчета. Накрая са ме извадили след Цезарово сечение, но тя вече си била отишла. Научих, че баща ми плакал цяла седмица.

Съобщения за смъртта й се появили в „Таймс“, „Инвентърс Ривю“ и на девета страница на февруарския брой на Патънтс Мегъзин, до статия за патентованата пневматична пружина за обувки на мистър Хардкасъл. Навремето имах всички тези издания, но през годините те бяха изгубени или унищожени.

Все още обаче имам нейна снимка — оръфана, избеляла, смачкана вехтория, която нося винаги със себе си. Снимката. На нея тя е облечена в бяла рокля с висока яка и се усмихва суетно на обектива. Татко ми беше прав. Била е прекрасна. Като не броя Емили, тя е единственият човек, когото съм обичал истински някога, макар да не я познавах.

Погребана е в запустял край на гробището Хайгейт, в гроб с каменен ангел. Често я посещавах като малък, но не съм стъпвал там от години. При последното ми посещение ангелът бе покрит с дебело покривало от бръшлян и едно от разперените му криле се беше отчупило.

Това е, което мога да ви кажа. Още от първия си миг на този свят съм започнал да убивам. Както казах още в началото на предсмъртното си писмо, аз съм роден убиец. Винаги съм бил и винаги ще бъда. Човек не може да избяга от съдбата си.

Така сметката ми завършва. Десет десетилетия, десет убийства (единайсет, ако броите близнаците албиноси за две). И сега историята ми е на края си. Както и животът ми. Трябва набързо да оправя замъка, да се приведа в по-приличен вид, може би да си сготвя за последно (пушено филе от скумрия с топено сирене… мммм!). И после да отида горе в купола и да умра. Искам да погледам фойерверките, преди да си ида. Винаги съм харесвал фойерверки. Като мечти в небето са.

Преди всичко това обаче трябва да ви кажа какво стана онази нощ с Емили. Нощта преди да започна писмото. Нощта, заради която започнах писмото. Разбирате ли, тя е ключът към цялото начинание. Ако Емили не беше направила онова, което направи, това нямаше да се случи. Още щях да искам да живея. Хапчето щеше да си остане в джоба ми. Подобно на толкова много неща в живота ми, подобно на всяко нещо в живота ми, всичко опира до Емили.

Преди единайсет нощи в понеделник, 20 декември, седях горе в купола и се взирах в мрака, както правех всяка нощ без изключение, откакто пристигнах в замъка 13 години по-рано. Беше студено, във въздуха се долавяше дъх на мраз и бях наметнал дебело одеяло на раменете си, подобно на шал. Небето бе ясно и пълно със звезди. Пушех тринайсета или четиринайсета цигара за деня.