Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

— Точно така. Бледо лице, с руса коса. Помислих си, че може да е заек или нещо подобно. Освен това хвърлиха и яйце. Разби се в купола.

— Невероятно — рече той и се почеса по главата. — Невероятно.

— Опитах се да го пипна, но е много бърз. Дори когато стоя зад вратата, не мога да я отворя навреме, за да видя кой е. Даже опитах да му дам пари, за да се махне, но без резултат. Направо съм на ръба.

— Обадихте ли се на полицията?

— Не виждам какво могат да направят. И не желая да вдигам шум. Просто искам да ме оставят на мира. Да не ме псуват през отвора за писма.

Той се съгласи, че положението е крайно неприемливо, и обеща да разпита в селото за някой, който да отговаря на описанието на мъчителя ми, макар да се съмнявам, че ще го направи. Въпреки изказаната от него подкрепа не мисля, че е повярвал и на една моя дума. Просто ми угаждаше, както психиатърът угажда на особено агресивен пациент. Личеше в очите му. Мислеше си, че съм съчинил всичко. Че съм превъртял.

— Както и да е, няма значение — въздъхнах аз. — Пристигането ви като че ли го подплаши, който и да е той. Надявам се да не се върне отново. Хайде, да разтоварим колата. Наистина много съжалявам, че ви наругах така.

— Няма проблем — закашля се той. — Съвсем естествено е.

Мълчаливо разтоварвахме кутиите с провизии и ги нареждахме пред прага. (Разбира се, бях затворил вратата — не мога да допусна доктор Банън да види предсмъртното ми писмо. Белите му дробове не биха издържали.) Помислих си дали да не спомена за блъскането в гърба ми, което вече бе така силно, че понякога заплашваше да ме просне на земята, но реших да не го правя. Щом не можеше да повярва, че някой чука на вратата ми, някогашният доктор едва ли щеше да знае какво да прави с чифт криле, които не са си на мястото. Затова предпочетох да премълча.

— Чух, че завчера сте слезли към селото — каза той след малко. Мъчеше се да звучи небрежно, но явно изгаряше от нетърпение да научи за малкото ми пътешествие във външния свят. Срещнах сестра Пател в пощата и тя ми разказа.

— Познавате ли я?

— Съвсем бегло. Приятна жена. Индийка. Каза, че ви трябвали флумастери.

Вдигнах последната кутия от джипа и се затътрих към вратата.

— Беше много мила. Бях доста уморен след слизането по пътеката и тя отиде до селото вместо мен. Страшно ми помогна.

— Трябваше да помолите мен. Щях да ви ги донеса.

— Беше спешно — обясних аз. — Трябваха ми веднага и не можех да чакам до днес.

Той сви рамене.

— Каза, че името й било Емили.

— Чие?

— На сестрата.

— Така ли? Не знам. Не ми звучи много индийски, нали? Чакайте, нека ви помогна с това.

Той взе последната кутия от ръцете ми, остави я на прага и отброи парите от пенсията ми. За следващата седмица се разбрахме да ми донесе същите стоки. Естествено, не споменах, че другата седмица ще съм мъртъв.

— Може да не съм я чул добре — казах аз, докато той ми връчваше парите.

— Кое?

— Малкото име на сестра Пател. Може изобщо да не е казала Емили. Просто навремето познавах едно момиче на име Емили. Може да е казала нещо съвсем друго.

Доктор Банън явно нямаше ни най-малка представа какви ги говоря и както правеше винаги, когато го обърквах, потърси убежище в бележника си, като педантично слагаше чавки на разтоварените стоки, сякаш познатият списък беше нещо като щит срещу брътвежите ми. Остана в бележника си, докато не млъкнах, след което реши, че е безопасно отново да излезе навън.

— Така — изпухтя той, заобиколи джипа си, отвори вратата и взе от седалката найлонова торба с емблема „Гордънс Грейпс“. — Взех виното, което поръчахте. Специалното вино. Боя се, че нямаха от онези, които искахте, така че се спрях на това. Надявам се да е добро. Човекът от магазина го препоръча. Каза, че било много добро за цената си. Върви с безплатен плакат на винарските райони на Франция.

Заобиколи колата и ми даде торбата. Извадих от нея леко прашна бутилка с оръфан етикет.

— „Домен дьо Шевалие“ осемдесет и втора — доволно прочетох аз. — Отлично. Направо великолепно. Аз самият не бих направил по-добър избор.

— Струваше трийсет и два паунда и половина. Казахте, че трябва да е над трийсет.

— Точно така — отвърнах аз. — Вашият човек е бил прав. Много добро за цената си.

Изчезнах в замъка и се върнах с парите, за да му платя. Мизерните ми спестявания бяха напълно изчерпани.

— Ще посрещаме новата година със стил, а? — изхриптя той.

— Абсолютно. Не се случва всеки ден да стоиш на прага на ново хилядолетие. Това би трябвало да облекчи нещата.