Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Недалновидността ми — и тогава, и през целия ми живот — бе такава, че и през ум не ми мина да се замисля какво ще стане след убийството на гувернантката на Емили. Въобразявах си, че животът ще си продължи нормално или най-малкото Емили ще ми пише. Което, разбира се, тя не направи. Всеки ден очаквах писмо, но такова не идваше и накрая престанах да очаквам. При липсата на друго, което да ме разсее от болката, започнах да наблягам здраво на уроците.

„Забележително подобрение — пишеше в бележника ми в края на първия срок след заминаването на Емили. — Младият Финикс сякаш е станал съвсем друг човек.“

До долния край на стената остават около 75 см и смятам да ги запълня (като уголемя малко буквите) не толкова със случка, колкото със снимка на момент от миналото ми.

Юни 1919 г. е — 13 юни, ако трябва да съм точен. Току-що видях баща си за последен път и го оставих в работилницата му с цедката на главата. Трябва да хвана влака до Хампшър за вечерята с Мийти, но имам около половин час за убиване, преди да се кача, и затова решавам да направя кратка обиколка на градината в Уайт Лодж. Някъде дълбоко в себе си подозирам, че я виждам за последен път, и искам да събера малко спомени от нея, които да ме подкрепят през живота ми.

Прокарвам длан по стената — тухлите са неравни, гъстият като брада бръшлян е почти целият мъртъв — и заради доброто старо време се покатервам на сливата. Нагазвам в храсталака, където двамата с Емили строяхме укрепления, хвърлям камъчета в жабунясалото езерце. Поемам дълбоко дъх, коленича да помириша тревата и си спомням всички щастливи дни, които съм прекарал тук.

Правя всичко това и се обръщам да вляза обратно в къщата. Но докато го правя, нещо привлича вниманието ми — в самия край на двора, полускрито във високата трева покрай стената. Отивам до него и го вдигам. Стара спукана червена топка, с която явно никой не е играл цели десет години. Завъртам я няколко пъти в ръце и спокойно, съсредоточено, без суетене я ритам през стената в парка оттатък. Усмихвам се и потеглям да убия принц Гумен молар.

Имах изключително неприятно преживяване с доктор Банън. Бях така погълнат от писането на горното, че не чух как джипът му спира отвън в три следобед. И когато той почука на вратата, си помислих, че фантомът натрапник се е появил отново, втурнах се горе на покрива, надвесих се над бойниците и изкрещях: „Разкарай се, гадно ситно лайно такова!“. Горкият стар доктор Банън си помисли, че говоря на него, и получи ужасяващ пристъп на кашлица — започна да пухти и да се дави, като едва не се изкашля през ръба на скалата.

— Хиляди извинения, доктор Банън! — извиках аз, забързах надолу и излязох навън. — Каква ужасна грешка направих. Помислих ви за друг. За едно русо дете.

Това като че ли го разстрои още повече, лицето му от пурпурно стана направо черно, сякаш току-що е излязъл от въглищна мина.

— С какво мога да ви помогна, доктор Банън? — загрижено попитах аз. — Да ви потупам ли по гърба?

Той трескаво замаха с ръка, показвайки, че това е последното, което трябва да правя.

— Во… хъ, хъ, хъ… во… хъ, хъ, хъ… вода.

— Да, да, разбира се. Веднага ще ви донеса.

Влязох обратно в замъка и се върнах с голяма чаша вода от чешмата и резен лимон в нея като извинение.

— Заповядайте, доктор Банън.

Доктор Банън отчаяно поклати глава.

— Алергия към цитруси — изхъхри той.

Излях водата и донесох друга чаша, която той пресуши на един дъх. Дишането му малко се успокои и лицето му бавно започна да преминава обратно през спектъра от пурпурно до розово.

— Наистина не мога да ви опиша колко съжалявам, доктор Банън — извиних се отново. — Ужасно недоразумение. Просто цялата седмица някой блъскаше по вратата ми, крещеше неприлични неща през отвора за писма и нервите ми са опънати до скъсване. Чувствам се като затворник в собствения си дом.

Обясних за чукането, за ругатните, за хвърлените камъни, за лицето в папратите и за всички други странни неща, случили се след последната ни среща.

— Не знам кой го прави, но направо не издържам. Отначало беше сравнително безобидно, но вече се случва на всеки час. На всеки половин час. Все едно съм под обсада. Сякаш някой се опитва да ме подлуди.

Доктор Банън, който вече почти бе дошъл на себе си след пристъпа, зацъка с език и поклати глава.

— Разбирам раздразнението ви, мистър Финикс — изхриптя той. — Доста ме стреснахте, но след като чух историята ви, разбирам защо сте така разстроен. Лице в папратите значи?