Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Отначало не чух чукането, защото се бях изгубил в здрачния свят на празни мисли и спомени. Постепенно обаче, в рамките на няколко минути, започнах да осъзнавам блъскането по вратата. Потрябва още време осъзнаването да премине в действие. Изправих се сковано и се затътрих по покрива към западните бойници (колко по-стар бях преди няма и две седмици!).

— Да — изграчих към мрака долу. — Кой е?

— Рафаел? — прозвуча познат глас. — Рафаел, горе ли си?

— Емили? Ти ли си?

— Разбира се, че съм аз. Слез и ми отвори. Навън е студено.

Наведох се над бойниците да я погледна, но освен намека за златна коса не различих нищо в сумрака. Старото ми сърце се разтуптя от вълнение и се затътрих надолу, включих осветлението и отворих вратата на замъка. Тя стоеше на прага, увита в голямо палто с качулка със стърчащ вестник от джоба, прекрасна и млада както винаги. Забелязах, че носът й се е зачервил от студа, и незабавно я въведох вътре.

— Каква чудесна изненада — казах, докато я водех към кухнята. — Какво те води в този затънтен край?

— А, просто минавах.

— Никой не минава просто така оттук, Емили. Няма покрай какво да се минава. Насред нищото сме.

— Е, реших, че ще е хубаво да те видя. Доста време мина.

— Наистина доста — казах, докато й наливах чаша червено вино. — Винаги минава много време. Вземи, това трябва да пропъди студа.

— Предпочитам чаша чай, ако имаш — рече тя.

— Разбира се, разбира се. Сега ще сложа водата да кипне.

Взех чашата и я пресуших, след което включих електрическия чайник.

— Изглеждаш добре — отбелязах, докато търсех пакетчета чай в шкафа. — Както всеки друг път. Винаги ме изумяваш. Повечето хора се променят поне мъничко, ако не си ги виждал петнайсет години. А ти си все същата. Винаги си изглеждала все същата. Никога не се променяш. Това е невероятно. Някаква магия ли използваш?

Тя се разсмя.

— И да има магия, не ми е известна. По-скоро животът май е мил с мен. Ти също изглеждаш добре, Рафаел.

— Не бъди снизходителна, Емили — казах аз, като продължавах да търся пакетчетата. — Нито изглеждам, нито се чувствам добре и ти чудесно го знаеш. Остарях през последните няколко години. Много остарях. Ставите ме болят, зрението ми отслабна и едва успявам да стана от леглото сутрин. Виж всички тези страшни бръчки. Все едно се напуквам. Къде съм дянал чая, по дяволите? Сигурен съм, че е някъде тук.

Тя пристъпи до мен, пресегна се над рамото ми и свали кутията „Ърл Грей“ от рафта точно пред мен.

— Виждаш какво имам предвид — въздъхнах аз. — Започвам да изкуфявам.

— Да направя ли аз чая? — попита тя, поставяйки ръка върху моята.

— Мисля, че ще е най-добре. Млякото е в хладилника. Не се безпокой за мен. Ще продължа на вино. Господи, така се радвам да те видя. Ужасно ми липсваше. Чувствам се жив само когато съм с теб.

Тя ме целуна по бузата и си приготви напитката. В кухнята беше студено, така че се качихме горе в спалнята ми, където включихме старата печка и седнахме пред нея един до друг на ръба на леглото. Отпих от виното си и запалих цигара. Емили свали палтото с вестника и извади от някакъв друг джоб пакет с панделка.

— Едва не забравих — рече тя. — Донесох ти подарък. За Коледа и Нова година. Надявам се да ти хареса.

Оставих чашата си и с несигурни ръце махнах опаковката. Вътре имаше пурпурна копринена риза, която проблясваше на алената светлина на реотаните.

— Пурпурна риза — казах аз. — Благодаря ти. Винаги съм искал такава.

— Няма ли да я пробваш?

— Не сега. — Закашлях се, сгънах подаръка и го поставих на възглавницата си. — Не ми е до преобличане. Може би по-късно.

Емили взе старата ми съсухрена ръка в своята и се загледа в очите ми.

— Добре ли си в замъка, Рафаел? — попита тя. — Може би идеята да дойдеш тук не беше много добра. Изглеждаш ми износен.

— Не е от замъка — въздъхнах аз. — И между другото, благодаря, че ме настани тук. Не, Емили, от мен е. Нали ти казах, че остарявам. Годините най-сетне ме настигат. Рано или късно трябваше да се случи. Ако не беше тук, щеше да е някъде другаде. Не можеш да продължиш вечно. Мисля, че краят ми наближава.

Тя помълча за момент, после каза:

— Е, поне лицето ти изглежда по-добре. При последната ни среща беше целият бинтован.

— Да — съгласих се аз. — Поне лицето ми е по-добре.

Отпивахме от питиетата си, топлехме краката си на печката и след още малко общи приказки започнахме, както винаги, да си припомняме старите времена. В известен смисъл събиранията ми с Емили винаги бяха стъпка в миналото и тази нощ не беше изключение. Спомнихме си за стария дракон Уоспли, градината на Уайт Лодж, времето, което прекарахме заедно на „Скития“ („Как се казваше онази възрастна американска двойка? — попита тя. — С която играхме куойтс?“ „Флъмстийн“ — отвърнах аз), както и куп други общи спомени, като се движехме назад във времето, докато около нас времето се движеше напред под тихото тиктакане на часовника ми. Палех цигара от цигара и скоро в стаята стана доста задимено.