Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

— Капаните са си честни! Никое правило не казва, че трябва да те гоня през цялото време.

— Измамник — каза тя и ме ощипа по ръката.

— А теб не те бива да губиш — отвърнах аз и също я ощипах. — Къде ми е Хапчето?

— Май го изпуснах някъде долу.

— Емили!

Тя се разсмя и разтвори длан. Хапчето беше там.

— Ще внимаваш с него, нали, Рафаел? — каза тя, като ми го връщаше. — Нали помниш как баща ми каза, че е много опасно?

— Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана — казах аз и прибрах с усмивка Хапчето в джоба на пижамата си. — Как бих могъл да забравя?

— О, Рафаел, ама че си глупчо.

Умълчахме се. Не си спомням да е била по-прекрасна, отколкото в този момент. Винаги е била прекрасна, разбира се, но тогава, на светлината на реотановата печка, с леко зачервено от смеха лице, съвършенството й достигаше върха си. (Въпрос: Може ли съвършенството да достигне върха си, или по дефиниция си е там?) Протегнах съсухрената си стара ръка, погалих златната й коса, погъделичках нежното й ухо, после се наведох напред да я целуна по устните. Емили обаче вдигна пръст и докосна брадичката ми.

— Свърши се, Рафаел — нежно рече тя.

Леко се дръпнах назад.

— Какво е свършило?

— Време е да вървя.

Надигнах се, намерих пипнешком цигарите и запалих една.

— Кога ще те видя отново?

Тя се надигна до мен.

— Не мисля, че ще се видим отново.

— Виж, Емили, съжалявам, ако съм те засегнал. Не го исках. Наистина. Знам, че не биваше да се опитвам да те целувам. Просто не се сдържах. Толкова много те обичам.

Тя взе немощната ми ръка в своята. Между съвършените й бели длани тя изглеждаше като някакво парче месо от отдавна изоставен недояден обяд.

— Не е заради целувката, глупчо — рече тя. — Просто е време. Много отдавна е време. Време да ме пуснеш.

— Какви ги говориш, Емили? — казах аз, леко повишавайки тон. — Не те разбирам.

— Наистина ли, Рафаел?

— Наистина. Изобщо не разбирам.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Защо винаги си толкова… толкова… загадъчна, Емили? Какво искаш да кажеш с това, че е време да те пусна? Все пак ти си онази, която винаги идва да ме търси. Аз никога не съм те търсил. Никога не съм имал никаква представа къде си, по дяволите. Как мога да пусна нещо, което по принцип не успява да се задържи, а? Кажи ми!

Тя ме погали по главата и се усмихна.

— Горкият Рафаел.

— Не ме съжалявай. Искам да знам за какво говориш. Защо няма да те видя никога повече?

Тя поклати глава.

— Виж вестника, Рафаел. Там се обяснява всичко.

За момент не разбрах какво иска да каже. После си спомних вестника, стърчащ от джоба на палтото й. Пресегнах се и го взех. „Таймс“.

— И какво трябва да науча от него? — попитах, докато преглеждах страниците. — Железопътна катастрофа в Шотландия. Размирици в Русия. Бунтове в Делхи. Не виждам каква е връзката.

Тя не каза нищо, само повдигна леко вежди и наклони глава настрани, сякаш ме подканваше да продължа да търся.

Прелистих целия вестник от първата до последната страница и най-сетне го открих, макар че сигурно дълбоко в себе си знаех какво е през цялото време и просто се опитвах да отложа момента, също като в столовата в училище, когато винаги оставях за последно в чинията си онова, което харесвах най-малко. Съобщението бе дълго само три-четири реда, ако имаше и толкова, и беше забутано сред дългия списък имена в колонка със заглавие „Починали“, между Колгейт (Присила) от Шефилд Парк, Съсекс, и Хъни (Едуард) от Бристол.

Емили— На 6 януари на Бейкър Стрийт, Лондон, от треска ни напусна Емили, любимата единствена дъщеря на Томас и София Емили.

Моля, не пращайте цветя.

Вестникът беше от 8 януари 1910 г.

Дълго останах да се взирам в думите, а цигарата догаряше между пръстите ми. Когато най-сетне се обърнах към нея, тя вече беше започнала да избледнява.

— О, Емили — промълвих през сълзи. — О, Емили.

Мина около час, преди да си отиде напълно — кожата й ставаше все по-прозрачна, косата й все по-светла, очите й блестяха все по-слабо, докато накрая остана едва видима сянка на човек. Дори не и сянка. Само намек за човек. Едва доловимо раздвижване на въздуха. Усещане. Държах ръката й до края, шепнех името й, казвах й колко много я обичам и колко по-добър е бил животът ми благодарение на нея. Повтарях й непрекъснато, че е моят ангел. И накрая, с прошепнато „Сбогом, Рафаел“, тя изчезна напълно и ме остави сам. Така ужасно сам. Винаги съм бил така ужасно сам.