Габриел Зевин: Книжарничка на острова

– Предполагам, че това, което казвам, е, че не искам и ти да си мъртва.

Ник си бе тръгнала.

Никой не бе виновен за инцидента. Ник бе закарала писател до дома му след следобедно литературно събитие. Сигурно бе бързала да хване последния автомобилен ферибот за Алис. Вероятно бе кривнала, за да не удари някой елен. А може да си бяха просто зимните пътища на Масачузетс. Нямаше как да се разбере. Полицаят в болницата го бе попитал дали е имала склонност към самоубийство.

– Не – отвърна Ей Джей. – Нищо подобно.

Беше бременна във втория месец. Още не бяха казали на никого. И преди се бяха разочаровали. Ей Джей стоеше в чакалнята пред моргата и му се искаше да бяха казали на хората. Поне щяха да са имали кратък период на щастие, преди дългия период на... Още не знаеше как да нарече това.

– Не, не беше склонна към самоубийство – Ей Джей се умълча. – Беше ужасен шофьор, но мислеше, че не е.

– Да – каза полицаят. – Никой не е виновен.

– Хората обичат да казват такива неща – отвърна Ей Джей. – Но все пак някой е виновен. Грешката е била нейна. Толкова е глупаво. Каква гигантска глупост е направила. Какъв тъп ход а ла Даниел Стийл, Ник! Ако това беше роман, щях веднага да спра да го чета. Щях да го метна в стената.

Ченгето (който не си падаше особено по четенето, като изключим някой комерсиален трилър на Джефри Дивър [16] Джефри Дивър (Jeffery Deaver, 1950) – американски писател на криминални романи и трилъри, издаван в България от изд. "Ера". – Б. Р. , когато бе във ваканция) се опита да върне разговора обратно към реалността.

– Точно така. Вие притежавате книжарница.

– Съпругата ми и аз, да – отвърна Ей Джей, без да се замисли. – О, божичко, току-що направих онази глупост, когато персонажът забравя, че жена му е починала, и използва отново "ние". Такова клише. Полицай... – спря, за да прочете табелката с името му – Ламбиаз, ние с вас сме герои в лош роман. Знаете ли това? Как, по дяволите, се озовахме тук? Сигурно си мислите: "горкият нещастник", и тази вечер ще целунете децата си по-силно, защото така правят героите в тези книги. Знаете за кои книги говоря, нали? Онези суперуспешни, в които действието дълго се върти около някои маловажни второстепенни герои, за да изглежда сюжетът по-претенциозен и мащабен. Вижте как авторът се интересува от малките хора! От обикновения човек! Колко широко скроен е той или тя! Дори името ви. Полицай Ламбиаз е идеално име, идеалното клише за ченге от Масачузетс. Расист ли сте, Ламбиаз? Защото вашият герой трябва да бъде такъв.

– Мистър Фикри – каза полицай Ламбиаз. – Има ли някой ваш близък, на когото мога да се обадя?

Той бе добро ченге и бе свикнал с различните начини, по които хората реагират на смъртта. Постави ръка на рамото на Ей Джей.

– Да! Правилно, полицай Ламбиаз, точно това се предполага да кажете в този момент! Играете ролята си безупречно. Знаете ли какво се очаква да направи сега вдовецът?

– Да се обади на някого – каза полицаят.

– Да, вероятно трябва. Вече се обадих на близките на съпругата ми – кимна Ей Джей. – Ако това бе разказ, с вас щяхме да приключим дотук. Лек ироничен обрат и край. Затова няма нищо по-елегантно в прозата от късите разкази, полицай Ламбиаз. Ако беше разказ от Реймънд Карвър [17] Реймънд Карвър (Raymond Carver , 1938-1988) – американски писател и поет, един от най-прочутите майстори на къси разкази в световната литература. Сред най-известните му сборници с разкази са: "Постави се на мое място", 1974 г., "Може ли да млъкнеш, ако обичаш?", 1976 г., "За какво говорим, като говорим за любов", 1981 г. – Б. Пр. , щяхте да ми предложите някаква незначителна утеха, щеше да се възцари мрак върху героите и всичко щеше да свърши. Но това... струва ми се по-скоро като роман. В емоционално отношение, имам предвид. Ще ми бъде нужно доста време, за да мина през него. Разбирате ли?

– Не съм много сигурен. Никога не съм чел Реймънд Карвър – каза полицай Ламбиаз. – Харесвам Линкълн Райм. Попадал ли ви е?

– Парализираният детектив от поредицата на Джефри Дивър. Прилично за жанра четиво. Но чели ли сте някакви къси разкази? – попита Ей Джей.

– Може би в училище... Приказки. Ъъъ... "Червеното пони" [18] "Червеното пони", Джон Стайнбек, изд. "Отечество", София, 1987 г. – Б. Пр. ? Мисля, че ни караха да го четем в училище.

– Това е повест – отбеляза Ей Джей.

– О, съжалявам. Аз... Чакайте, сетих се! Имаше един разказ с полицай, който помня от гимназията. Нещо като съвършеното престъпление – може би затова съм го запомнил. Полицаят бе убит от жена си. Оръжието на убийството бе замразено парче говеждо и после тя го сервира на другите...