Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Вдигнати – каза Ей Джей. – Искам да те запомня на по-добра светлина.

– Помниш ли как Фридман казва в книгата си, че не можеш напълно да опишеш болнична стая? Как тогава си мислехме, че това е много поетично? Отвратена съм от нас. На този етап от живота си вече разбирам хората, които така и не пожелаха да прочетат тази книга. Разбирам дизайнера, сложил на корицата цветя и ходила. Защото знаеш ли? Всъщност можеш да опишеш една болнична стая. Тя е сива. Ако има някакво изкуство по стените, то е най-лошото, което може да се види някъде. Като нещата, които дори най-долнопробният хотел би отхвърлил. Всичко мирише така, сякаш някой се опитва да прикрие миризмата на урина.

– Ти обичаш "Късно разцъфване", Ейми.

Тя така и не му бе казала за Леон Фридман.

– Но не искам да съм в някаква тъпа версия на тази книга, когато съм едва на четирийсет години.

– Смяташ ли, че тази операция наистина е толкова необходима?

Амелия изпуфтя.

– Да, смятам. Първо, насрочена е за след двайсет минути, така че и да я отложим, едва ли ще си върнем парите. И второ, главата ти е обръсната и приличаш на терорист. Не виждам никакъв смисъл да се отказваме.

– Струва ли си да дадем всички тези пари за някакви си две години, в които вероятно ще бъда жалък полутруп? – попита Ей Джей.

– Да, струва си – каза тя и го хвана за ръката.

– Спомням си жената, която ми говореше колко е важно да сме на една и съща вълна, да споделяме еднаква чувствителност. Спомням си жената, която ми каза, че е скъсала с истински американски герой, защото не са имали за какво да си говорят. Това може да се случи и с нас, нали знаеш? – каза Ей Джей.

– Това е напълно различно – отвърна решително Амелия. Миг по-късно тя извика: – МАМКА МУ!

Ей Джей помисли, че е станало нещо сериозно, защото Амелия никога не ругаеше.

– Какво има?!

– Проблемът е, че май наистина харесвам най-много ума ти.

Той се разсмя, а тя подсмръкна леко.

– О, я спри тези сълзи. Не искам да ме съжаляваш.

– Не плача за теб. Плача за себе си. Знаеш ли колко време ми отне да те намеря? Знаеш ли на колко ужасни срещи съм била? Не мога... – Амелия се задъха, – не мога да влизам пак в сайтове за запознанства. Просто не мога.

– Голямото пиле винаги гледа напред.

– Какво? Аз ли съм Голямото пиле?! Не можеш да ми измисляш прякори на този етап от връзката ни!

– Ще срещнеш някого. Аз срещнах.

– Майната ти. Харесвам те. Свикнала съм с теб. Ти си единствен, задник такъв. Не мога тепърва да срещам нов човек.

Той я целуна, а тя пъхна ръка под болничната му нощница и го стисна между краката.

– Обичам да правя секс с теб. Ако се превърнеш в зеленчук след операцията, може ли още да правя секс с теб? – попита Амелия.

– Разбира се – каза Ей Джей.

– И няма да си развалиш мнението за мен?

– Няма. Но не съм сигурен, че ми е приятна посоката, в която тръгна този разговор.

– Познавахме се четири години, преди да ме поканиш на среща.

– Вярно е.

– Беше толкова гаден с мен първия ден, когато се запознахме.

– Също е вярно.

– Прецакана съм. Как ще намеря друг мъж като теб?

– Изглеждаш забележително незаинтересувана от това, което ще се случи с мозъка ми.

– Мозъкът ти е свършен. И двамата го знаем. А какво ще стане с мен?

– Горката Ейми.

– Да, преди бях жената на книжаря. Това си е и без друго достойно за съжаление. Скоро ще бъда вдовицата на книжаря.

Тя го целуна по зле работещата му глава.

– Харесвам този мозък. Харесвам този мозък! Той си е много добър мозък.

– Аз също го харесвам – каза Ей Джей.

Санитарят вкара количката в стаята.

– Обичам те – каза Ейми и сви рамене с примирение. – Ако това са последните думи, които ще си спомняш от мен, бих искала да са по-мъдри, но това е всичко, което знам. Само това мога да ти кажа.

Когато той се събуди, думите си бяха пак там. Отне му известно време, преди да си спомни някои от тях, но не ги беше изгубил.

Кръв.

Обезболяващо.

Повръщам.

Кофа.

Хемороиди.

Диария.

Вода.

Блистери.

Памперс.

Лед.

След операцията го преместиха в изолирано крило на болницата за един месец – толкова щеше да продължи курсът с лъчетерапията. Имунната му система беше толкова увредена от облъчването, че не му бяха позволени никакви посетители. Никога в живота си не се беше чувствал толкова самотен, дори в първите месеци след смъртта на Ник. Искаше му се да може да пие, но облъченият му стомах нямаше да понесе алкохола. Такъв беше животът му преди Мая и преди Амелия. Човек не е остров, затворен в себе си. Или ако е такъв, това не е най-доброто, което може да му се случи.