Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Защо?

Той ѝ разказа за рака на Ей Джей и тя закри лицето си с ръце.

– Ето какво ще направим – продължи Ламбиаз. – Ще изтрием книгата от отпечатъци, ще я сложим в плик и ще я върнем. Никой няма да разбере откъде е дошла.

Исмей включи нощната лампа.

– Откога знаеш?

– От първата нощ, която прекарах в дома ти.

– И не си направил нищо? Защо не ме предаде? – изгледа го втренчено тя.

– Защото не беше моя работа, Изи. Не бях поканен в дома ти като полицай, като служител на закона. Нямах право да ровя из нещата ти. А и се досетих, че навярно зад това се крие някаква история. Ти си добра жена, Изи, и животът ти не беше лесен.

Тя се надигна и приседна в леглото. Цялата трепереше. Отиде до гардероба и извади раницата.

– Искам да знаеш какво се случи.

– Не е необходимо.

– Моля те, искам да ти кажа. И не ме прекъсвай. Ако ме прекъснеш, няма да успея да ти кажа всичко.

– Добре, Изи.

– Първия път, когато Мериън Уолъс дойде да ме види, бях бременна в петия месец. Тя водеше Мая със себе си и детето беше на около две години. Мериън беше много млада, много красива, много висока и с уморени златистокафяви очи. Каза ми: "Мая е дъщеря на Дениъл". И аз казах – и не се гордея с това: "Откъде да знам, че не ме лъжеш?". Виждах отлично, че не лъже. Познавах съпруга си. Познавах и типа момичета, които харесваше. Изневеряваше ми от деня, в който се оженихме, а вероятно и преди това. Но обичах книгите му – или поне онази, първата. И се надявах, че някъде дълбоко вътре в него човекът, който бе написал тези неща, все още е там. Вярвах, че не можеш да напишеш толкова прекрасни неща и да имаш толкова грозно сърце. Но това бе истината. Той бе прекрасен писател и ужасен човек.

Не мога да прехвърлям вината върху Дениъл за всичко обаче – продължи Исмей. – Не мога да го виня за моето участие в историята. Разкрещях се на Мериън Уолъс. Беше на двайсет и една, но приличаше на дете. "Мислиш ли, че си първата, която идва тук и твърди, че детето ѝ е от Дениъл?" Тя се извини, не спираше да се извинява. Каза ми: "Не е нужно детето да присъства в живота на Дениъл Париш..." Все го наричаше така, с двете му имена. Беше му почитателка, разбираш ли? Уважаваше го. "Не е нужно детето да присъства в живота на Дениъл Париш. Няма да ви безпокоим отново, кълна се в Господ. Просто имаме нужда от малко пари, за да си стъпим на краката. За да продължим. Той каза, че ще ми помогне, но сега не мога да го намеря никъде." Беше напълно логично. Дениъл винаги пътуваше, беше канен автор – училище в Швейцария, гостуване в Лос Анджелис и т.н., не че някое от тези пътувания водеше до нещо смислено. "Добре, казах ѝ аз, ще се опитам да се свържа с него и ще видя какво можем да направим. Ако той потвърди, че историята ти я вярна..." Но аз вече знаех, че е, Ламбиаз! "Ако той потвърди, че историята ти е вярна, може би ще направим нещо." Момичето поиска да разбере как може да се свърже с мен. Казах, че аз ще се свържа с нея. Същата вечер говорих с Дениъл по телефона. Беше приятен разговор, какъвто не бяхме имали от много време, и аз не споменах Мериън Уолъс. Той бе много загрижен за мен, правеше планове за бебето ни. "Исмей, каза ми, когато бебето се роди, ще стана различен мъж." Бях го чувала и преди. "Не, сериозен съм, настоя той. Определено ще пътувам по-малко. Ще си стоя у дома, ще пиша повече, ще се грижа за теб и за дребосъка." Винаги умееше да говори добре и аз исках да вярвам, че това е нощта, в която всичко в брака ни щеше да се промени. И тогава реших, че ще се погрижа веднъж и завинаги за проблема с Мериън Уолъс. Щях да намеря начин да откупя свободата ни от нея.

Хората в този град винаги са смятали, че семейството ми притежава повече пари, отколкото всъщност имаме – въздъхна Исмей. – С Ник имахме малки тръстови фондове, но парите не бяха милиони. Тя купи със своите книжарницата, а аз – тази къща. Това, което ми остана, съпругът ми го похарчи много бързо. Първата му книга се продаваше много добре, но другите – не толкова, а винаги е имал скъп вкус и нередовни доходи. Аз съм обикновена учителка. С Дениъл изглеждахме богати, но всъщност бяхме бедни.

Долу, в подножието на хълма, домът на сестра ми бе пуст – тя бе мъртва от повече от година и половина, а съпругът ѝ упорито се напиваше до смърт. Чувствах се длъжна пред нея и някои вечери го проверявах как е. Влизах вътре, измивах повръщаното от лицето му и го завличах в леглото. Една нощ пак го посетих. Ей Джей бе припаднал, както обикновено. А "Тамерлан" бе поставена на масата пред него. Тук трябва да вметна, че бях с Ей Джей в деня, в който намери книгата. Не че някога е предлагал да си разделим парите, което може би щеше да е почтеното в този случай. Скръндзавото копеле сигурно никога нямаше да отиде на онази разпродажба, ако не бях аз. Така че сложих Ей Джей в леглото и отидох да почистя дневната, която бе истинска кочина. Изтрих всичко и последното, което направих, дори без да помисля съзнателно за това, бе да пъхна книгата в чантата си.