Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Приеха я в... – и лекарката спомена името на известна писателска програма, но Ей Джей не я слушаше. Мислеше за мозъка си. Хрумна му, че е странно да използваш нещо, което може да не работи, за да обмисляш това, което не работи... – и мисли, че ще напише следващия Велик американски роман. Предполагам, че за това сте виновни ти и Никол.

– Поемам пълна отговорност – каза Ей Джей.

Глиобластома мултиформе.

– Можеш ли да ми го произнесеш буква по буква? – попита Ей Джей. Не беше взел никого на срещата. Не искаше да знаят, преди да е сигурно. – Искам да го проуча по-подробно после.

Ракът беше толкова рядък, че онкологът в Главната болница на Масачузетс не беше срещал такъв случай никъде освен в научните публикации и в сериала "Анатомията на Грей".

– Какво е станало с пациента от научната публикация? – попита Ей Джей.

– Умрял е, след две години – отвърна онкологът.

– Две добри години?

– Една доста добра година.

Той се пробва с втория вариант.

– А с другия, от сериала?

Лекарят се разсмя с онзи пресилен смях, който трябваше да изпълни целия кабинет. Виждате ли, ракът може да бъде забавен.

– Не мисля, че трябва да правим прогнози въз основа на телевизионни сериали, мистър Фикри.

– Какво стана?

– Мисля, че му направиха операция, живя един-два епизода, реши, че е спасен, предложи брак на приятелката на лекаря, получи инфаркт, който очевидно бе без връзка с рака на мозъка, и почина в следващата серия.

– О.

– Сестра ми пише сценарии и мисля, че в телевизията наричат това "триепизодно действие".

– Значи се предполага да живея някъде между три епизода и две години.

Онкологът се разсмя отново звучно и продължително.

– Добре. Чувството за хумор е ключът към справянето със ситуацията. Бих казал, че оценката ви е сравнително точна.

Лекарят поиска да направят веднага операция.

– Веднага?

– Симптомите ви са били прикрити от припадъците ви, мистър Фикри. Скенерът показва, че туморът ви е доста напреднал. Ако бях на ваше място, не бих чакал.

Операцията щеше да струва почти колкото къщата им. Не беше ясно как скромната здравна застраховка на Ей Джей, собственик на дребен бизнес, щеше да я покрие.

– Ако направя операцията, колко време ще ми спечели тя? – попита Ей Джей.

– Зависи каква част от тумора успеем да махнем. Десет години, ако изчистим всичко. Две години, може би, ако не успеем. Този вид тумори имат неприятната склонност да се развиват отново.

– А ако го махнете успешно, но се появят усложнения и остана зеленчук?

– Не обичаме подобни термини, мистър Фикри. Но туморът е в левия ви фронтален лоб. Може да имате определени вербални затруднения. Увеличена афазия например. Но няма да махнем толкова, че да не бъдете себе си и да се превърнете във вегетиращо човешко същество. Разбира се, ако туморът не се лекува, ще расте и ще влияе върху езиковия център на мозъка ви, докато той в крайна сметка не бъде заличен. Независимо дали ще го оперираме, или не, по всяка вероятност това ще се случи.

Странно, но в този момент Ей Джей се замисли за Пруст. Макар да се преструваше, че е чел цялото проклето нещо, всъщност бе прочел само първата част на "По следите на изгубеното време". И това му беше трудно, а сега изведнъж си помисли: Поне вече няма да ми се наложи да прочета и останалото.

– Трябва да го обсъдя със съпругата и с дъщеря си – каза той.

– Разбира се – кимна онкологът, – но не се бавете много.

Във влака до ферибота за Алис Ей Джей мислеше за колежа на Мая и как Амелия щеше да успява да изплаща ипотеката на къщата, която бяха купили преди по-малко от година. Докато вървеше по улицата към дома си, вече бе решил, че няма да се подложи на операцията, ако това означаваше да остави най-любимите си същества разорени.

Не знаеше как да се изправи пред тях с ужасната новина, затова позвъни на Ламбиаз и двамата се срещнаха в бара.

– Разкажи ми някоя добра полицейска история – каза Ей Джей.

- История за добро ченге или за интересен случай, включващ полицаи?

– И двете. Зависи от теб. Искам да чуя нещо, което да ме откъсне от проблемите ми.

– Какви проблеми имаш? Идеална жена. Идеално дете. Добър бизнес.

– Ще ти кажа после.

Ламбиаз кимна.

– Добре. Нека да помисля... Може би преди около петнайсет години имаше едно хлапе, ходеше в гимназия "Алистаун". Не беше се вясвал в училище от месец. Всеки ден казвал на родителите си, че отива на училище, и всеки ден ходел някъде другаде. Дори когато го оставяли пред самото училище, той влизал, после се измъквал и изчезвал.