Габриел Зевин - Книжарничка на острова

Както му беше обичай, Ламбиаз пристигна в книжарницата по-рано – за да подреди столовете и да си поговори с Ей Джей.

– Намерих това до вратата – каза той, влизайки вътре, и му подаде малък пакет от онези с уплътнението от мехурчета вътре, в които се изпращаха чупливи неща. Върху него бе изписано името на Ей Джей.

– Вероятно поредното копие за четене.

– Не говори така – разсмя се Ламбиаз. – Може да е следващият хит тук.

– Да, сигурно. Навярно е Великият американски роман. Ще го добавя към купчинката си: Неща, които да прочета, преди мозъкът ми да спре да работи.

Ей Джей остави пакета на щанда, а Ламбиаз не откъсваше поглед от него.

– Никога не знаеш, нали...

– Аз съм като момичето, което е излизало на прекалено много срещи. Преживял съм прекалено много разочарования. Имаше прекалено много обещания за "онзи, единствения" – а, повярвай ми, те никога не се оказаха такива. Като полицай не приемаш ли и ти нещата по този начин?

– По кой начин?

– Циничния, да речем – обясни Ей Джей. – Не си ли стигал до момента, в който очакваш само най-лошото от хората, и то всеки път?

Ламбиаз поклати глава.

– Не. Виждам толкова добри хора, колкото и лоши.

– Да бе, кажи ми няколко.

– Хора като теб, приятелю – прокашля се Ламбиаз и Ей Джей не успя да измисли подходящ отговор. – Какво ново, което не съм чел? Трябва да подбера акценти за "Изборът на полицая".

Ей Джей отиде до отдела с криминална литература. Огледа гръбчетата на книгите, които основно бяха черни и червени, с главни букви отпред в сребристо и бяло. Тук-там монотонността бе нарушавана от ярък изблик в искрящ цвят. Защо една книга е различна от останалите? Различни са, помисли си Ей Джей, защото са такива, различни. Трябва да погледнем в много от тях. Трябва да повярваме. Съгласяваме се понякога да се разочароваме, за да можем да се въодушевяваме от другите сега и впоследствие, отново и отново.

Избра една книга и я подаде на приятеля си.

– Може би тази?

Реймънд Карвър, 1980 г.

Две двойки се напиват много, обсъждат какво е и какво не е любовта.

Много съм разсъждавал по въпроса защо е толкова по-лесно да се пише за нещата, които не харесваме/мразим/ или признаваме, че са неприятни, отколкото за нещата, които обичаме. Това е любимият ми къс разказ, Мая, и все пак не мога да ти обясня защо.

(А ти и Амелия сте любимите ми хора.)

Ей Джей Ф.

P.S. Това важи с пълна сила и за нещата, писани в интернет, разбира се.

- Обект 2200. Добавка в последната минута в следобедния ни аукцион и рядка възможност за ценителите на стари издания. "Тамерлан и други поеми" от Едгар Алън По. Написана е, когато По е на осемнайсет години, и излиза под името Бостънеца. Отпечатани са само петдесет бройки. "Тамерлан" ще бъде перлата в короната на всяка сериозна колекция. Това копие има някои поражения по гръбчето и по корицата – има рисунки с молив. Уврежданията обаче не омаловажават красотата, нито намаляват стойността на този рядък обект, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван. Нека наддаването започне от начална цена двайсет хиляди долара.

Книгата се продаде за седемдесет и две хиляди долара, скромно надвишавайки очакванията на аукционната къща.

След комисионата и данъците останаха достатъчно пари, за да покрият операцията на Ей Джей и първия курс лъчетерапия.

Дори след като получи чека от "Кристис", той се колебаеше дали да се подлага на лечението. Все още смяташе, че парите ще бъдат по-добре похарчени, ако отидат за образованието на Мая в колежа.

– Не – каза Мая. – Аз съм умна. Ще получа стипендия. Ще пиша най-тъжните есета за прием – как едно сираче е било изоставено в книжарница от самотна майка и как осиновителят ми се е разболял от рядък рак на мозъка, но я ме вижте сега. Изявен представител на общността. Членовете на приемните комисии направо ще лапнат историята, татко.

– Това е ужасно цинично от твоя страна, малка моя откачалке – разсмя се Ей Джей, усмихвайки се на чудовището, което бе създал.

– И аз имам пари – настоя жена му.

Основното бе, че жените в живота на Ей Джей искаха той да живее, затова насрочи операцията.

– Заради престоя си на това място започвам наистина да мисля, че "Късно разцъфване" е пълна измишльотина – каза огорчено Амелия. Изправи се и отиде до прозореца. – Как искаш да са щорите? Пуснати или вдигнати? Ако ги вдигна, ще имаме хубава естествена светлина и чудесна гледка към детската болница отсреща. Ако ги спусна, ще се наслаждаваш на мъртвешката ми бледност под светлината на флуоресцентната лампа. От теб зависи.