Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Не говоря за Амелия, а за твоята бивша балдъза – Исмей.

– О, да, вярно. Исмей – Ей Джей млъкна, после повтори пак: – Исмей? Сериозно? Тя ли?

- Да, винаги съм си падал много по нея. Още от гимназията. Не че тя ме забелязваше там. Никой от нас двамата няма да става по-млад, така че смятам да се пробвам сега.

Ей Джей позвъни на Исмей и отправи питането си.

– Ламбиаз? – каза тя. – Сериозно?

– Той е добър човек – каза Ей Джей.

– Само че... ами, никога не съм била на среща с полицай.

– Това прозвуча ужасно снобско.

– Не исках да кажа това, просто мъжете в униформа никога не са били мой тип.

А между теб и другия тип мъже – като Дениъл – нещата се получиха ужасно добре, помисли си саркастично Ей Джей, но не го каза на глас.

– Разбира се, бракът ми бе пълна катастрофа – допълни сама Исмей.

Няколко вечери по-късно Исмей и Ламбиаз бяха в "Ел Корасон". Тя си поръча "сърф енд търф" [85] "Surf and turf" – Типично за американската кухня меню, в което се съчетават морска храна и месо. – Б. Пр. и джин-тоник. Реши, че не е нужно да парадира с женственост и префиненост, защото подозираше, че няма да има втора среща.

– Добър избор – отбеляза Ламбиаз. – За мен от същото.

– Е – каза Исмей, – с какво се занимаваш, когато не си полицай?

– Вярваш ли ми, или не – каза той свенливо, – но чета много. Всъщност ти може и да не го сметнеш за много. Все пак си учителка по английски език и литература.

– Какво четеш? – попита Исмей.

– По малко от всичко. Започнах с криминални романи. Доста предсказуемо, предполагам. Но после Ей Джей ме запозна и с други жанрове. Съвременни романи, класика. В някои няма достатъчно действие за моя вкус. Малко срамно звучи, но харесвам янг адълт романите. Сигурно децата в твоето училище ги четат. Има много действие и емоции. Чета и това, което чете Ей Джей. Той си пада много по късите разкази...

– Знам.

– Чета и това, което чете Мая. Обичам да разговарям за книги с тях. Те са книжни хора, знаеш го. Освен това ръководя читателски клуб за мои колеги, полицаи. Може би си виждала табелата за "Изборът на полицая"?

Исмей поклати глава.

– Съжалявам, ако говоря прекалено много. От притеснение е.

– Всичко е наред – отпи тя от питието си. – Чел ли си някоя от книгите на Дениъл?

– Да, една. Първата.

– Хареса ли ти?

– Не е точно по моя вкус. Но е много добре написана.

Исмей кимна.

– Липсва ли ти съпругът ти? – попита Ламбиаз.

– Не особено – отвърна тя след кратко мълчание. – Липсва ми понякога чувството му за хумор. Но най-хубавото от него бе вложено в книгите му. Предполагам, че винаги мога да ги отворя, ако усетя прекалено липсата му. Все още обаче не съм изпитала желание да прочета отново никоя от тях – разсмя се тихо Исмей.

– А какво четеш?

– Пиеси, по-странна поезия. Както и книгите, които преподавам всяка година: "Тес от рода д'Ърбървил", "Джони грабна пушката", "Сбогом на оръжията", "Молитва за Оуен Мийни" В някои години има и други: "Брулени хълмове", "Сайлъс Марнър", "Очите им гледаха бог" или "Моят замък" [86] "Тес от рода д'Ърбървил", Томас Харди, изд. "Народна култура", 1982 г.; "Джони грабна пушката", Долтън Тръмбо, изд. "Народна култура", 1983 г.; "Сбогом на оръжията", Ъ. Хемингуей, изд. "Унискорп", 2008 г.; "А Prayer for Owen Меапу" (1989), Джон Ървинг; "Брулени хълмове", Емили Бронте, изд. "Ера", 2013 г.; "Silas Магпег" (1861), Джордж Елиът; "Their Eyes Were Watching God" (1937), Zora Neale Hurston; "Моят замък", Доди Смит, изд. "Унискорп", 2005 г. – Б. Пр. . Тези книги са ми като стари приятели. Когато избирам нещо ново обаче – продължи тя, – нещо само за мен, любимият ми образ е жена, заминала на далечно място. Индия. Или Банкок. Понякога напуска съпруга си. Понякога изобщо няма съпруг, защото знае, проявявайки неподозирана мъдрост, че бракът не е за нея. Харесва ми, когато има много любовници. Харесва ми, когато носи шапки, за да предпазва бледата си кожа от слънцето. Харесва ми, когато пътува и се впуска в приключения. Обичам описания на хотели и куфари с етикети по тях. Обичам описания на храна, на дрехи и бижута. Малко романтика, но не прекалено. Историята трябва да има начало и край. Да няма мобилни телефони, нито социални мрежи. Изобщо никакъв интернет.

В идеалния вариант действието се развива между двайсетте и четирийсетте години на XX век. Може би има война, но на заден фон. Никакви кръвопролития. Малко секс, но нищо прекалено детайлно. Без деца. За мен намесата на деца често съсипва книгата.

– И аз нямам деца – каза Ламбиаз.