Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Наистина ли?

– Поне някои. Със сигурност. Защо не? Може би детето ви е от този вид.

В имението Мая каза, че фонтанът ѝ напомня за "От обърканите досиета на мистър Базил Е. Франкуейлър" [59] "From the Mixed-Up Files of Mrs. Basil E. Frankweiler", E.L. Konigs-burg, 1967. – Б. Пр. , книга, която Ламбиаз не беше чел.

– О, непременно трябва да я прочетеш, Ламбиаз – каза Мая. – Ще ти хареса. Има едно момиче и брат ѝ, и те избягват...

– Бягането от къщи не е много забавно нещо – намръщи се Ламбиаз. – Като полицай мога да ти кажа, че децата не се чувстват добре сами на улицата.

Мая продължи:

– И те отиват в онзи голям музей в Ню Йорк, и се скриват там. И това е...

– Това е престъпление, ето какво е – каза Ламбиаз. – Определено е неправомерно влизане в чужд имот. Вероятно ще последват обвинения в нарушаване на чужда собственост и вандализъм.

– Ламбиаз – прекъсна го Мая. – Пропускаш основната идея.

След един безумно скъп обяд в имението отпътуваха за Провидънс, за да се регистрират в хотела си.

– Ти отиди да видиш Амелия – предложи Ламбиаз. – Мислех си с Мая да посетим Детския музей в града. Искам да ѝ покажа всички причини, поради които е непрактично да се криеш в музей. Поне в настоящия ни свят – този след 11-ти септември.

– Не е нужно да го правиш.

Ей Джей всъщност искаше да вземе Мая със себе си, за да изглежда посещението му при Амелия не толкова съмнително.

– Забавлявай се – каза Ламбиаз. – Нали затова са кръстниците. За подкрепление.

Ей Джей пристигна в дома на Амелия малко преди пет часа. Беше ѝ донесъл чанта с книги на Шарлейн Харис, хубава бутилка малбек и букет слънчогледи. След като позвъни, реши, че цветята са прекалено очевидни и ги пъхна припряно зад възглавниците на люлката на верандата.

Когато тя отвори вратата, Ей Джей видя, че кракът ѝ е поддържан от специална миниплатформа на колелца. Гипсът ѝ бе розов и подписан като на най-популярното хлапе в училищния годишник. Носеше морскосиня минирокля, а около шията ѝ бе увит червен шал. Приличаше на стюардеса.

– Къде е Мая? – попита Амелия.

– Приятелят ми Ламбиаз я отведе в Детския музей.

Амелия наклони глава.

– Това не е среща, нали?

Ей Джей се опита да ѝ обясни, че топиари градината е била затворена. Историята му прозвуча изключително неубедително – докато я разказваше, му се прииска да пусне торбата на земята и да избяга.

– Шегувам се – успокои го тя. – Влизай.

Домът на Амелия бе претрупан с вещи, но чист. Имаше кадифен пурпурен диван, малко пиано, маса за дванайсет души, много снимки на нейни приятели и роднини, няколко растения в различно здравословно състояние, едноок котарак на сивокафяви ивици на име Пъдълглъм [60] Пъдълглъм – герой от "Хрониките на Нарния", блатен мърморец, обитаващ блатата в Североизточна Нарния. – Б. Пр. и, разбира се, навсякъде книги. Къщата ѝ миришеше на това, което готвеше – а то се оказа лазаня и чеснов хляб. Ей Джей свали ботушите си, за да не внася вътре кал.

– Домът ти е точно като теб – каза той.

– Претрупан, без всякакъв стил?

– Еклектичен, очарователен – поправи я, прокашляйки се той, като се опита да не прозвучи прекалено свалячески.

Вечеряха и вече бяха на втората бутилка вино, когато Ей Джей най-накрая събра смелост да я попита какво точно бе станало с Брет Брюър.

Амелия се усмихна леко.

– Ще ти кажа истината, но не искам да ти хрумват погрешни идеи.

– Няма, обещавам.

Тя допи виното си.

– Миналата есен, когато си писахме с теб... Чуй, не искам да мислиш, че съм скъсала с гаджето си, защото разговорите ни са ме накарали да си спомня колко важно е да си на еднаква емоционална вълна с някого, да споделяте една и съща страст. Вероятно звуча глупаво.

– Не – отвърна Ей Джей.

Амелия присви хубавите си кафяви очи.

– Ти беше толкова зъл с мен първия път, когато се срещнахме. Все още не съм ти простила, да знаеш.

– Надявах се, че си го забравила.

– Не съм. Паметта ми е много силна, Ей Джей.

– Бях ужасен – каза той. – В моя защита ще изтъкна, че преживявах труден период – наведе се през масата и отметна една руса къдрица от лицето ѝ. – Първия път, когато те видях, си помислих, че приличаш на глухарче.

Тя приглади косата си.

– Къдриците ми създават кошмарни проблеми.

– Глухарчето е любимото ми цвете.

– Мисля, че то всъщност е плевел – вметна Амелия.

– Всъщност ти си поразителна, знаеш ли?

– В училище някога ме наричаха "Голямото пиле".

– Съжалявам.

– Има и по-лоши имена – каза тя. – Казах на майка ми за теб. Тя се произнесе, че не изглеждаш подходящ материал за гадже, Ей Джей.