Габриел Зевин - Книжарничка на острова

Немей, която бе на масата с него, му подаде носна кърпичка.

– Настинка – оправда се той.

– Разбира се – каза тя.

В края на вечерта мадам Оленска се заприказва с него:

– Благодаря ви, мистър Фикри. Вие сте добър човек.

– Може би просто имам добро дете – каза той припряно. Трябваше да вземе мишката си от съблекалнята.

– Да – отвърна тя. – Но това не е достатъчно. Трябва да си намерите и добра жена.

– Харесвам живота си такъв, какъвто е.

– Мислите, че едно дете е достатъчно, но децата порастват. Мислите, че работата е достатъчна, но работата не е топло тяло.

Ей Джей подозираше, че мадам Оленска вече е гаврътнала няколко водки. Пиеше "Столичная".

– Весели празници, мадам Оленска.

Докато се прибираха към къщи с Мая, се замисли за думите на учителката. Беше вдовец от почти шест години. Трудно понасяше болката от загубата на Ник, но нямаше нищо против, че е сам. Освен това не искаше просто някакво топло тяло до себе си. Искаше Амелия Ломан с голямото ѝ сърце и ужасни дрехи. Или поне някой като нея.

Започна да вали сняг и снежинките падаха по мустаците на Мая. Прииска му се да я снима, но не желаеше да я кара да спира и да позира изкуствено.

– Мустаците ти отиват – каза ѝ той.

Комплиментът за мустаците ѝ отприщиха поток от впечатления от рецитала, но Ей Джей бе разсеян.

– Мая – каза той. – Знаеш ли на колко години съм?

– Да – отвърна тя. – На двайсет и две.

– Малко по-стар съм.

– На осемдесет и девет?

– Аз съм... – той вдигна дланите си четири пъти и после добави три пръста.

– На четирийсет и три?

– Браво. На четирийсет и три и за всичките тези години научих, че е по-добре да си обичал и да си загубил любовта си, и бла-бла-бла... Такива неща, сещаш се. И че е по-добре да си сам, отколкото с някого, когото не харесваш истински. Съгласна ли си с мен?

Тя кимна тържествено и мишите ѝ уши за малко да паднат.

– Понякога обаче се уморявам да уча уроци – погледна Ей Джей към изненаданото лице на дъщеря си. – Краката ти мокри ли са?

Тя кимна пак и той се наведе, за да се метне на гърба му.

– Хвани ме с ръце през врата.

След като Мая се покатери успешно, Ей Джей се изправи, простенвайки леко.

– По-тежка си отпреди.

Тя сграбчи едното му ухо.

– Какво е това?

– Някога носех обици.

– Защо? Да не си бил пират?

– Бях млад.

– Колкото мен ли?

– По-голям. И имаше едно момиче.

– Мацка?

– Жена. Тя харесваше една група, "Дъ Кюр", и реши, че ще е много яко, ако ми пробие ухото.

Мая обмисли думите му.

– Имаше ли папагал?

– Не. Имах си гадже, приятелка.

– Папагалът можеше ли да говори?

– Не, защото нямаше папагал.

Тя се опита да го подведе.

– Как се казваше папагалът?

– Нямаше папагал.

– Но ако имаше, как щеше да се казва?

– Не знам, може би щеше да е папагал момиче и...

– О! – ахна Мая и закри устата си с ръка, при което залитна назад.

– Дръж се за врата ми или ще паднеш. Може би папагалът щеше да се казва Ейми.

– Папагалът Ейми. Знаех си. А имаше ли кораб?

– Да. Натоварен догоре с книги, провеждащ изследвания. Учехме много.

– Съсипваш историята.

– Но е вярно, Мая. Има зли пирати убийци и пирати, поели на сериозни изследователски експедиции из моретата и океаните. Татко ти е от вторите.

Островът никога не е бил популярно място през зимата, но тази година бе особено неприветлив. Пътищата се бяха превърнали в заледени пързалки, а фериботите понякога не вървяха с дни. Дори Дениъл Париш бе принуден да си остане у дома. Той пишеше по малко, избягваше жена си и прекарваше остатъка от времето си с Ей Джей и Мая.

Както повечето жени, Мая също харесваше Дениъл. Когато идваше в книжарницата, той не ѝ говореше като на полуидиот само защото бе дете. Макар едва на шест, тя бе чувствителна към хората, отнасящи се снизходително към нея. Дениъл винаги я питаше какво чете и какво мисли. Нещо повече, той имаше гъсти руси вежди и глас, който я караше да си мисли за дамаска.

Един следобед, около седмица след Нова година, Дениъл и Мая четяха на пода в книжарницата, когато тя се обърна към него и го попита:

– Чичо Дениъл, имам въпрос. Никога ли не ходиш на работа?

– В момента работя, Мая – каза Дениъл.

Тя свали очилата си и ги изтри в блузата си.

– Това не ми изглежда като работа. Струва ми се, че четеш. Нямаш ли някакво място, на което ходиш, за да работиш? Ламбиаз е полицай, татко продава книги – продължи тя. – Ти какво правиш?

Дениъл вдигна Мая на ръце и я отнесе до лавицата с местни автори. От куртоазия Ей Джей бе поръчал всички книги на зет си, въпреки че единствената книга на Дениъл Париш, която продаваше, бе първата му – "Детето на ябълковото дърво". Дениъл посочи името си на гръбчето на книгата.