Габриел Зевин - Книжарничка на острова

"Едва ли ще се случи, Ейми, написа Ей Джей. Ще се видим през март."

До март оставаха четири месеца и половина. Книжарят бе сигурен, че дотогава лекото му увлечение ще отшуми или поне ще премине в по-поносима, спяща фаза.

Мая го попита какво не е наред и той ѝ каза, че е тъжен, защото доста време няма да се вижда с един свой приятел.

– Амелия ли? – попита Мая.

– Откъде знаеш за нея?

Мая направи гримаса и завъртя демонстративно очи. Ей Джей се зачуди откъде ли го бе научила.

До март оставаха четири месеца и половина.

Същата вечер Ламбиаз организираше поредното обсъждане в своя читателски клуб "Изборът на полицая" (тази вечер бе "Поверително от Ел Ей" [54] Автор Джеймс Елрой, изд. "Атика", 1997 г.-Б. Пр. ) и след това двамата си поделиха бутилка вино, както им бе станало обичай.

– Мисля, че срещнах някого – каза Ей Джей, след като първата чаша вино го размекна.

– Чудесна новина – каза Ламбиаз.

– Проблемът е, че тя е сгодена за друг.

– Кошмарно разминаване – заяви шефът. – Полицай съм от двайсет години и мога да ти кажа, че почти всяко лошо нещо в живота е резултат от разминаване във времето, а почти всяко хубаво нещо е резултат от съвпадение на времето.

– Това звучи много категорично.

– Помисли си само: ако "Тамерлан" не беше откраднат, нямаше да започнеш да оставяш вратата си отворена и Мериън Уолъс нямаше да остави детето си в книжарницата. Това се нарича идеално съвпадение.

– Вярно е. Но аз срещнах Амелия преди четири години. Просто допреди няколко месеца не си бях направил труда да я забележа.

– Пак разминаване във времето. Жена ти току-що бе починала. А после се появи и Мая.

– Това не е голямо утешение – каза Ей Джей.

– Но ей, хубаво е да знаеш, че сърцето ти още работи, нали? Искаш ли да те уредя с някого?

Книжарят поклати глава.

– Хайде – настоя Ламбиаз. – Познавам всички в града.

– За нещастие, градът ни е много малък.

Като приятелски жест полицаят уреди Ей Джей със своя братовчедка. Тя имаше руса коса с черни корени, прекалено изскубани вежди и лице със сърцевидна форма, а гласът ѝ бе пронизителен като на Майкъл Джексън. Носеше изрязана блузка и повдигащ сутиен, който създаваше нещо като малък тъжен рафт, върху който се разполагаше колието ѝ. Казваше се Мария. Още по средата на предястието – панирани сиренца от моцарела – изчерпаха темите за разговор.

– Коя е любимата ти книга? – опита се да я предизвика Ей Джей.

Тя сдъвка едно парченце сирене и се заигра с колието си, на което бе изписано името ѝ, сякаш то бе броеница.

– Това е някакъв тест, нали?

– Не, няма грешен отговор на този въпрос. Просто съм любопитен.

Мария отпи от виното си.

– Или например книгата, оказала най-голямо влияние върху живота ти. Опитвам се да те опозная.

Тя отпи още една глътка.

– Или пък коя е последната книга, която си прочела?

– Последното, което прочетох... – сбърчи вежди с усилие събеседничката му. – Последното, което прочетох, бе това меню.

– А последното, което аз прочетох, бе колието ти. "Мария".

Вечерята след това бе съвършено приятна и задушевна, но той никога нямаше да разбере какво чете Мария.

След това Марджийн от магазина му уреди среща със своя съседка, приятна пожарникарка на име Роузи. Тя имаше лъскава черна коса със син кичур, изключително силни и мускулести ръце, чудесен силен смях и къси нокти, които боядисваше червени с оранжеви пламъци. Роузи бе бивш шампион по бягане с препятствия от колежа и обичаше да чете спортна история и особено мемоари на атлети.

На третата им среща, тъкмо когато описваше една драматична част от "Надрусан", мемоарите на бейзболната звезда Хосе Кансеко [55] "Juiced", Jose Canseco, 2006. – Б. Пр. , Ей Джей я прекъсна:

– Знаеш, че всички тези книги са написани от други хора, нали? От автори призраци?

Роузи каза, че знае и ѝ е все едно.

– Това са суперуспели спортисти, тренирали и усъвършенствали се с години. Откъде ще намерят време, за да се учат как да пишат?

– Но тези книги... Искам да кажа, че те всъщност, в голямата си част, са основно лъжи.

Роузи наклони глава и потропа с огнените си нокти по масата.

– Ти си сноб, знаеш ли? Не е нужно винаги да си толкова придирчив.

– И преди са ми го казвали.

– Целият ни живот е един спортен мемоар. Тренираш упорито и успяваш, но в крайна сметка тялото ти те предава и всичко свършва.

– Звучи като цитат от роман на Филип Рот, от по-късния му период – отбеляза Ей Джей.

Роузи скръсти ръце на гърдите си.