Габриел Зевин - Книжарничка на острова

Поръчаха си храната и тогава Амелия извади зимния каталог от торбата си.

– И така, "Птеродактил" – каза тя.

– "Птеродактил" – повтори книжарят.

Амелия премина бързо през списъка, безмилостно пропускайки нещата, които знаеше, че той не харесва, натъртвайки на големите надежди на издателя и оставяйки най-пищните си прилагателни за любимите си заглавия. С някои от книжарите беше нужно само да повтори текста на последната корица с бомбастичните описания и възхвали за книгата. Ей Джей не беше от тях. На втората им среща той бе нарекъл текстовете от задната корица "кървавите диаманти на издателския бизнес". Вече го познаваше по-добре и не беше нужно да се казва, че процесът на преглеждането на каталозите бе станал по-малко болезнен и за двама им. Той ми се доверява повече , мислеше си тя, или пък бащинството бе смекчило характера му. Естествено знаеше, че е най-добре да запази тези разсъждения за себе си. Ей Джей дори обеща да прочете няколко от предварителните копия на новите заглавия.

– В рамките на по-малко от четири години, надявам се – каза Амелия.

– Ще направя всичко възможно да ги прочета за три. Да си поръчаме десерт – отвърна Ей Джей след кратка пауза. – Сигурно имат нещо като "китов сладолед".

Амелия изпъшка.

– Ох, звучи ужасно.

– Ако нямаш нищо против да попитам защо "Късно разцъфване" бе любимата ти книга от онзи зимен каталог? Ти си млада...

– Не съм толкова млада, на трийсет и пет съм.

– Млада си. Имам предвид, че вероятно не си преживяла много от това, за което пише мистър Фридман. Гледам те и след като прочетох книгата, се питам кое в нея те е накарало да откликнеш по такъв начин.

– Хъм, мистър Фикри, това си е много личен въпрос – отпи глътка тя от втория си коктейл. – Основната причина, поради която обичам тази книга, е качеството на текста, на стила на писане, разбира се.

– Разбира се. Но това не е достатъчно.

– Нека да кажем, че имах поредица от много, много лоши срещи по времето, когато "Късно разцъфване" се появи на бюрото ми. Аз съм романтичен човек, но понякога днешните времена не ми се струват много романтични. "Късно разцъфване" е книга за възможността да намериш голямата любов на всяка възраст. Звучи като клише, знам.

Ей Джей кимна.

– А ти защо я хареса? – попита го Амелия.

– Качеството на прозата, бла-бла-бла.

– Мислех, че не можем да говорим така! – възкликна престорено възмутено Амелия.

– Не ти се слушат моите тъжни истории, нали?

– Разбира се, че ми се слушат – каза тя. – Обичам тъжни истории.

Той ѝ разказа съкратена версия на смъртта на Ник.

– Фридман е успял да напипа нещо много специфично за това, какво е да загубиш някого. Как то не е само едно и всъщност не се случва само веднъж. Той пише за това, как губиш, и губиш, и губиш.

– Кога почина Ник? – попита Амелия.

– Преди няколко години. По онова време бях малко по-възрастен от теб.

– Тогава значи е било наистина доста отдавна.

Той не обърна внимание на закачката ѝ.

– "Късно разцъфване" би трябвало наистина да е много по-известна книга.

– Знам. Мисля да накарам някой да прочете пасаж от нея на сватбата ми.

Ей Джей не каза нищо известно време, докато осмисляше думите ѝ.

– Значи ще се омъжваш, Амелия? Поздравления. Кой е късметлията?

Тя разбъркваше усилено оцветеното си като доматен сос питие с харпуна, опитвайки се да извади една избягала скарида.

– Казва се Брет Брюър. Канех се да се откажа изобщо от идеята за срещи, когато се запознахме по интернет.

Ей Джей пресуши до дъно втората си чаша вино заедно с горчивата утайка накрая.

– Разкажи ми повече.

– Той е военен, служи в Афганистан.

– Браво, ще се омъжваш за американски герой.

– Предполагам, че да.

– Мразя тези типове. Карат ме да се чувствам абсолютно жалък и безполезен. Кажи ми нещо гадно за него, за да ми стане малко по-добре.

– Е, не си е у дома много често.

– Сигурно ти липсва.

– Така е. Но пък имам много за четене, така че наваксвам.

– Това е добре. Той чете ли?

– Всъщност не, не си пада по четенето. Но това е интересно, нали? Имам предвид, че е интересно да бъдеш с някого, чиито интереси са различни от твоите. Не знам защо продължавам да казвам "интересно" и "интереси". Искам да кажа, че той е добър човек.

– Добре ли се държи с теб?

Тя кимна.

– Това е важното. Както и да е, никой не е съвършен – отбеляза Ей Джей. – Някой вероятно го е задължил да прочете "Моби Дик" в училище.

Амелия успя да промуши скаридата си.